Пчелният восък е пчелен продукт, получаван в резултат от функционирането на восъкоотделителните жлези на пчелата. Той няма хранителни качества, но е незаменим за употреба във фармацията, козметиката, природолечението и пр. Пчелите произвеждат восък при наличието на достатъчно нектар и цветен прашец.
Восъкът има почти бял цвят, когато се отделя от восъчните жлези на пчелата. При изграждането на восъчните пити той преминава в лекожълтеникав цвят и колкото повече е употребявана восъчната пита, цветът й става все по-тъмен. Пчелният восък има приятен аромат, безвкусен е при консумация, топи се при температура 63-65°С, по-лек е от водата.
Основните качества на пчелния восък са свързани с неговите физични и химични свойства:
# способност да акумулира топлина и много бавно да я отдава – подчертано протививъзпалителен и подобряваш кръвообръщението процес;
# антибиотично и антимикробно въздействие;
# регенеративно въздействие върху болните клетки и тъкани;
# омекотително въздействие и като следствие подобряване на тургура на кожата, премахване на бръчки.
сряда, 28 април 2010 г.
ПЧЕЛЕН МЕД
Пчелният мед е продукт от дейността на медоносната пчела. Той има следния химичен състав:
1. Въглехидрати – представени са главно монозахаридите – фруктоза и глюкоза, които са до 85%, захарозата е до 5% в нектарния и до 10% в мановия мед. Колкото по-висок е процентът на глюкозата и фруктозата, толкова по-качествен е медът. Освен монозахариди, в меда има и около 20 по-висши захариди и тризахариди;
2. Вода - между 13,50% и 20%;
3. Минерални вещества – светлите видове съдържат до 0,35% минерални вещества и микроелементи, докато по-тъмните видове мед и особено при мановия мед до 0,85%;
4. Ензими – те регулират биохимичните процеси в живите организми. При качествените, необработвани топлинно медове, диастазното число е минимум 8. Колкото по-високо е диастазното число, толкова по-добър като биологичен продукт е медът;
5. Органични киселини – ябълчена, оксалова, лимонена, винена, млечна и др.
6. Белтъци и азотни вещества – в много малки количества от 0,3% до 0,5%;
7. Витамини – в зависимост от вида на растенията, от които е събиран нектара, биогенни стимулатори, етерични и ароматични вещвства, флавоноиди и др.
1. Въглехидрати – представени са главно монозахаридите – фруктоза и глюкоза, които са до 85%, захарозата е до 5% в нектарния и до 10% в мановия мед. Колкото по-висок е процентът на глюкозата и фруктозата, толкова по-качествен е медът. Освен монозахариди, в меда има и около 20 по-висши захариди и тризахариди;
2. Вода - между 13,50% и 20%;
3. Минерални вещества – светлите видове съдържат до 0,35% минерални вещества и микроелементи, докато по-тъмните видове мед и особено при мановия мед до 0,85%;
4. Ензими – те регулират биохимичните процеси в живите организми. При качествените, необработвани топлинно медове, диастазното число е минимум 8. Колкото по-високо е диастазното число, толкова по-добър като биологичен продукт е медът;
5. Органични киселини – ябълчена, оксалова, лимонена, винена, млечна и др.
6. Белтъци и азотни вещества – в много малки количества от 0,3% до 0,5%;
7. Витамини – в зависимост от вида на растенията, от които е събиран нектара, биогенни стимулатори, етерични и ароматични вещвства, флавоноиди и др.
вторник, 27 април 2010 г.
Общи грижи и отношение към свинете
Оборвайки стари схващания, домашната свиня стои доста напред в скалата по „интелигентност" от други селскостопански животни. Това задължава хората, които работят със свине, да се отнасят с тях с разбиране, търпение и спокойствие.
По-особено внимание се обръща на свинете майки и на нерезите. Контактите и взаимното доверие започват със заделянето им в ремонтните групи, т.е. на 4-6-месечна възраст.
Какво е нужно да се спазва:
* в помещението за отглеждане на свине да се отстраняват всички дразнещи шумове от скърцащи врати, тряскащи се прозорци, дразнеща работа на принудителната вентилация;
* да се избягват високият говор и викане;
* влизането в боксовете на свинете трябва да става плавно без резки движение;
* ласките чрез почесване на гърба и корема сближават свинете и обслужващия персонал и стабилизират доверието на животните към човека;
* по време на разходка животните не трябва да се дразнят от други животни и от шумове от работещи селскостопански машини; ако при разходката се ползва пръчка, тя служи само за направляване на животните;
* при бременните за първи път свине трябва да се отделя ежедневно по 1 минута за масаж на вимето;
* когато младият нерез се пуска за първите скачки, трябва да се насочва и да му се помага;
* ако се сбият два нереза или две майки, те трябва да се разделят незабавно с преносима преграда, а не с бой;
* много търпеливо трябва да се подхожда към опрасващите се свине - те са неспокойни и нервни, а понякога проявяват агресивност; в този случай стопанинът трябва да изчака да се успокоят или да изсипе 1 супена лъжица олио в ухото й - тогава свинята ще се успокои по-бързо.
По-особено внимание се обръща на свинете майки и на нерезите. Контактите и взаимното доверие започват със заделянето им в ремонтните групи, т.е. на 4-6-месечна възраст.
Какво е нужно да се спазва:
* в помещението за отглеждане на свине да се отстраняват всички дразнещи шумове от скърцащи врати, тряскащи се прозорци, дразнеща работа на принудителната вентилация;
* да се избягват високият говор и викане;
* влизането в боксовете на свинете трябва да става плавно без резки движение;
* ласките чрез почесване на гърба и корема сближават свинете и обслужващия персонал и стабилизират доверието на животните към човека;
* по време на разходка животните не трябва да се дразнят от други животни и от шумове от работещи селскостопански машини; ако при разходката се ползва пръчка, тя служи само за направляване на животните;
* при бременните за първи път свине трябва да се отделя ежедневно по 1 минута за масаж на вимето;
* когато младият нерез се пуска за първите скачки, трябва да се насочва и да му се помага;
* ако се сбият два нереза или две майки, те трябва да се разделят незабавно с преносима преграда, а не с бой;
* много търпеливо трябва да се подхожда към опрасващите се свине - те са неспокойни и нервни, а понякога проявяват агресивност; в този случай стопанинът трябва да изчака да се успокоят или да изсипе 1 супена лъжица олио в ухото й - тогава свинята ще се успокои по-бързо.
неделя, 25 април 2010 г.
Как да разпознаем болните животни?
Здравото говедо има бодър вид, ясен и жив поглед. Лигавиците около носа и устата му са влажни, свежи и с нормална температура. Космите му са гладки и блестящи. Важен признак за добро здраве са нормалната температура, нормалната честота на пулса и на дишането и редовното хранене и преживяне. Нормалната температура на говедото е 37,5-39,5°С, нормалната честота на пулса - 40-80 удара в минута, а на дишането - 12-30 вдишвания в минута.
Болното животно е омърлушено, с безразличен поглед, без апетит, ходи неохотно и с непълна крачка, космите му са настръхнали и без блясък, температурата, честотата на пулса и дишането му се повишават. Животното не преживя или преживя вяла. Носното огледало (безкосменият участък около носа и устата) става сухо и горещо, рогата и ушите се сгорещяват или изстиват. Изпражненията стават ненормални - редки или твърди, с неприятен мирис и понякога примесени с кръв или слуз. В известни случаи се явяват сълзотечение, кашлица, треперене, запек, подуване, изриви и др.
Температурата се измерва с термометър. Той се поставя внимателно в отвърстието на правото черво (ануса) на животното и се привързва за опашката му. След като престои там най-малко 5 минути, термометърът се изважда и се отчита температурата. След употреба той се изчиства и се изтрива със спирт или друго дезинфекционно средство.
Дишанията се броят, като се наблюдават движенията на гръдния кош, а пулсът се отчита, като трите пръста на ръката се поставят върху някоя удобна за напипване артерия. При говедото удобна е артерията на долната челюст.
Болното животно е омърлушено, с безразличен поглед, без апетит, ходи неохотно и с непълна крачка, космите му са настръхнали и без блясък, температурата, честотата на пулса и дишането му се повишават. Животното не преживя или преживя вяла. Носното огледало (безкосменият участък около носа и устата) става сухо и горещо, рогата и ушите се сгорещяват или изстиват. Изпражненията стават ненормални - редки или твърди, с неприятен мирис и понякога примесени с кръв или слуз. В известни случаи се явяват сълзотечение, кашлица, треперене, запек, подуване, изриви и др.
Температурата се измерва с термометър. Той се поставя внимателно в отвърстието на правото черво (ануса) на животното и се привързва за опашката му. След като престои там най-малко 5 минути, термометърът се изважда и се отчита температурата. След употреба той се изчиства и се изтрива със спирт или друго дезинфекционно средство.
Дишанията се броят, като се наблюдават движенията на гръдния кош, а пулсът се отчита, като трите пръста на ръката се поставят върху някоя удобна за напипване артерия. При говедото удобна е артерията на долната челюст.
Щраусите - екзотични птици или домашни питомци?
Използването на щрауси за месо и яйца започва сравнително скоро, преди 150-200 години. Големи ферми за щрауси се появяват в Египет, Алжир, Нова Зеландия, Аржентина, САЩ, Австралия, Италия, Финландия, Белгия, Холандия, Великобритания, Франция, Германия, Полша и Канада. Известно е, че щраусите традиционно се отглеждат в тропическите страни, където температурата достига 40°С, но те добре се адаптират и в северните райони.
Африканският щраус (Struhio camelus) живее 70 години. Женската на 3-годишна възраст започва да снасят яйца. За година тя снася 40-50 яйца и запазва репродуктивните си способности 35-40 години. При оптимално отглеждане и хранене, за година могат да се отгледат 20 щрауса за месо, при клане от тях се получават 840 кг. месо и мазнини, а и 25 м2 ценни кожи и пера за украса. Нито един вид селскостопански животни, не са в състояние да дадат такова количество месо годишно.
От щраусите се получава червено диетично месо с ниско съдържание на холестерол, което може да бъде препоръчвано на всички възрастови групи. Щраусите са всеядни и могат да консумират храни с ниско съдържание на протеини (до 12%). Освен зелена трева, сено и зърно в диетата им са включени цвекло, моркови, зелеви листа, отпадъци от преработката на плодове и зеленчуци. Ако в общата стойност на разходите за месо за бройлери делът на фуражите е 70-80%, то при щраусите цифрата е 50-60%. Възрастните африкански щрауси достигат ръст от 2 метра или повече и са с живо тегло до 160 кг., женските са около 2 метра на височина и с тегло 110 кг. Обикновено семейството се състои от две женски и един мъжки. Женските в естествени условия снасят яйцата си на земята в подготвено гнездо, а мъжкият мъти 42-43 дни до излюпването на щраусчетата.
Щраусите на пръста имат вроговен нокът, който пробива черупката на яйцето. В степите и пустините в търсене на храна щрауса на ден може да измине до 20 км. При свободно бягане африканският щраус достига 70 км/ч. При естествени условия африканските щрауси живеят 50 години или повече. Обикновено тази птица не е агресивна.
Африканският щраус (Struhio camelus) живее 70 години. Женската на 3-годишна възраст започва да снасят яйца. За година тя снася 40-50 яйца и запазва репродуктивните си способности 35-40 години. При оптимално отглеждане и хранене, за година могат да се отгледат 20 щрауса за месо, при клане от тях се получават 840 кг. месо и мазнини, а и 25 м2 ценни кожи и пера за украса. Нито един вид селскостопански животни, не са в състояние да дадат такова количество месо годишно.
От щраусите се получава червено диетично месо с ниско съдържание на холестерол, което може да бъде препоръчвано на всички възрастови групи. Щраусите са всеядни и могат да консумират храни с ниско съдържание на протеини (до 12%). Освен зелена трева, сено и зърно в диетата им са включени цвекло, моркови, зелеви листа, отпадъци от преработката на плодове и зеленчуци. Ако в общата стойност на разходите за месо за бройлери делът на фуражите е 70-80%, то при щраусите цифрата е 50-60%. Възрастните африкански щрауси достигат ръст от 2 метра или повече и са с живо тегло до 160 кг., женските са около 2 метра на височина и с тегло 110 кг. Обикновено семейството се състои от две женски и един мъжки. Женските в естествени условия снасят яйцата си на земята в подготвено гнездо, а мъжкият мъти 42-43 дни до излюпването на щраусчетата.
Щраусите на пръста имат вроговен нокът, който пробива черупката на яйцето. В степите и пустините в търсене на храна щрауса на ден може да измине до 20 км. При свободно бягане африканският щраус достига 70 км/ч. При естествени условия африканските щрауси живеят 50 години или повече. Обикновено тази птица не е агресивна.
Отглеждане на мюлари
Мюларите са хибриди, получени от кръстосването на турската (нямата, мускусната, черноглавата) патица с патици от други породи - най-често пекинската патица. Мюларите се характеризират със способността да бъдат гушени, при което се получава висококачествен черен дроб с маса 450-550 г за около 13-14 дни при разход на 14-15 кг царевица.
Преди настаняването на еднодневните патета помещението се почиства основно и се дезинфекцира. Върху 1 м2 от подовата площ се разстилат по 1 кг негасена вар и 200 г амониев сулфат, а отгоре се поставя пласт слама дебел през зимата до 8-10 см, а през лятото около 5 см. Монтират се изкуствените майки, хранилките и поилките. Помещението се разделя на боксове при отглеждане на големи партиди - по 100-150 патета на бокс. На 1 м2 през топлите месеци се залагат по 12-14 броя до двеседмична възраст, а след това - по 8-10 броя. През студените месеци този брой се намалява с 1/3. Под изкуствените майки през първите три седмици се поддържа 27°С, след това тя се намалява равномерно до достигане на 18-20°С. Оптималната относителна влажност на въздуха за отглеждане на мюлари е между 60-70%. На 1 кг жива маса се осигурява по 3-4 м3/час пресен въздух. През топлите пролетни и есенни дни и през лятото след 28-ия ден отоплението се изключва и патетата може да се пуснат в дворчетата. В много топли дни е допустимо пускането им в дворчетата и след 14-ия ден при наличие, на вода, комбиниран фураж, естествена паша и сянка. Осветлението до навършване на 28-дневна възраст на мюларите е 23 часа от денонощието в помещението се поддържа с интензитет 5 Вт/кв.м от пода, а след това - най-малко 18 часа (според някои фирми 23 часа) до предаването им за угояване.
През първата седмица се използват вакуумни поилки - по една на 50 мюлари, от втората седмица се предвижда по 1 см фронт за поене, а след 4-ата седмица - по една автоматична поилка за 250 птици. През първата седмица на всяка група се предоставят хранилки-тави, високи 4 см, като се предвижда най-малко 1 см фронт за хранене. След втората седмица се монтират линейни хранилки (корита, улеи, автоматични и др.), като се осигурява до 10 см фронт за хранене на мюлар.
Преди настаняването на еднодневните патета помещението се почиства основно и се дезинфекцира. Върху 1 м2 от подовата площ се разстилат по 1 кг негасена вар и 200 г амониев сулфат, а отгоре се поставя пласт слама дебел през зимата до 8-10 см, а през лятото около 5 см. Монтират се изкуствените майки, хранилките и поилките. Помещението се разделя на боксове при отглеждане на големи партиди - по 100-150 патета на бокс. На 1 м2 през топлите месеци се залагат по 12-14 броя до двеседмична възраст, а след това - по 8-10 броя. През студените месеци този брой се намалява с 1/3. Под изкуствените майки през първите три седмици се поддържа 27°С, след това тя се намалява равномерно до достигане на 18-20°С. Оптималната относителна влажност на въздуха за отглеждане на мюлари е между 60-70%. На 1 кг жива маса се осигурява по 3-4 м3/час пресен въздух. През топлите пролетни и есенни дни и през лятото след 28-ия ден отоплението се изключва и патетата може да се пуснат в дворчетата. В много топли дни е допустимо пускането им в дворчетата и след 14-ия ден при наличие, на вода, комбиниран фураж, естествена паша и сянка. Осветлението до навършване на 28-дневна възраст на мюларите е 23 часа от денонощието в помещението се поддържа с интензитет 5 Вт/кв.м от пода, а след това - най-малко 18 часа (според някои фирми 23 часа) до предаването им за угояване.
През първата седмица се използват вакуумни поилки - по една на 50 мюлари, от втората седмица се предвижда по 1 см фронт за поене, а след 4-ата седмица - по една автоматична поилка за 250 птици. През първата седмица на всяка група се предоставят хранилки-тави, високи 4 см, като се предвижда най-малко 1 см фронт за хранене. След втората седмица се монтират линейни хранилки (корита, улеи, автоматични и др.), като се осигурява до 10 см фронт за хранене на мюлар.
Хранене на овце майки
Пълноценното хранене и правилното отглеждане на овцете влияят в най-голяма степен върху телесното им развитие и продуктивността. Добре хранените животни имат здрава костна система, устойчиви са на болести и имат по-висока млечност и плодовитост.
Когато се разглеждат потребностите от фуражи по продуктивни направления, фермерите трябва да знаят, че те се отнасят за високопродуктивни животни с комбинирана продуктивност, а не за местни овце.
Важно място при храненето на овцете за вълна, месо и мляко (тънкорунни и полутънкорунни) заема въпросът за структурата на видовете фуражи в общия годишен баланс. При високопродуктивните овце, развъждани у нас, не може да се разчита, че потребностите от хранителни вещества ще се задоволят от пашата. У нас пасищата са малко и повечето от тях не са облагородени. За да се получи максимална продуктивност, в структурата на дажбите за овцете майки трябва да участват 20-22% концентрирани фуражи, около 13% сено, 25% силаж и сочни фуражи и 40% зелена трева и паша. При липса на концентриран фураж 1 кг от него може да се замести с около 2,5 кг сено, 5,5-6 кг пасищна трева или фиево-овесена смеска.
Като се изхожда от посочената структура на дажбата, за една овца с дойна млечност 110 кг, вълнодобив 4.4 кг и жива маса 55 кг е необходимо да се осигурят за една стопанска година около 150 кг концентриран фураж, 200 кг сено и сочни фуражи, 730 кг силаж и 1500 кг паша и зелени фуражи. Подобно е количеството на отделните видове фуражи и за тънкорунните и кросбредните овце със същата жива маса, с по-ниска млечност - 70 кг, но с по-висок вълнодобив - 7-7,5 кг.
За цигайските овце с жива маса 48 кг, вълнодобив 4 кг и млечност 60 кг са необходими около 130 кг концентриран фураж, 190 кг сено, 500 кг силаж и сочни фуражи и около 1300 кг зелени фуражи и паша.
Когато се разглеждат потребностите от фуражи по продуктивни направления, фермерите трябва да знаят, че те се отнасят за високопродуктивни животни с комбинирана продуктивност, а не за местни овце.
Важно място при храненето на овцете за вълна, месо и мляко (тънкорунни и полутънкорунни) заема въпросът за структурата на видовете фуражи в общия годишен баланс. При високопродуктивните овце, развъждани у нас, не може да се разчита, че потребностите от хранителни вещества ще се задоволят от пашата. У нас пасищата са малко и повечето от тях не са облагородени. За да се получи максимална продуктивност, в структурата на дажбите за овцете майки трябва да участват 20-22% концентрирани фуражи, около 13% сено, 25% силаж и сочни фуражи и 40% зелена трева и паша. При липса на концентриран фураж 1 кг от него може да се замести с около 2,5 кг сено, 5,5-6 кг пасищна трева или фиево-овесена смеска.
Като се изхожда от посочената структура на дажбата, за една овца с дойна млечност 110 кг, вълнодобив 4.4 кг и жива маса 55 кг е необходимо да се осигурят за една стопанска година около 150 кг концентриран фураж, 200 кг сено и сочни фуражи, 730 кг силаж и 1500 кг паша и зелени фуражи. Подобно е количеството на отделните видове фуражи и за тънкорунните и кросбредните овце със същата жива маса, с по-ниска млечност - 70 кг, но с по-висок вълнодобив - 7-7,5 кг.
За цигайските овце с жива маса 48 кг, вълнодобив 4 кг и млечност 60 кг са необходими около 130 кг концентриран фураж, 190 кг сено, 500 кг силаж и сочни фуражи и около 1300 кг зелени фуражи и паша.
Хранене и гледане на кравите
Млекообразуването е сложен биологичен процес, който се обуславя от породата, наследствените и индивидуалните особености на животните, но най-важно и решаващо условие за получаване на повече и по-качествено мляко е храненето на кравите. Дажбите на кравите трябва да съдържат необходимите хранителни вещества - белтъчини, въглехидрати, мазнини - и да бъдат богати с витамини, минерални вещества и др.
Обикновено 2-3 пъти на ден се хранят кравите. Различните видове фураж се залагат в следния ред: концентриран, сочен (или и двата едновременно) и накрая груб фураж.
През зимата дажбите на кравите се състоят от концентрирани храни, сено, сочни фуражи (силаж, кръмно цвекло и др.) и други груби и малоценни фуражи (слама, плява, царевичак). Желателно е преди даването им фуражите да бъдат предварително обработени - нарязани, меласирани, запарени и т.н. Когато е в малко количество, сеното се дава сутрин и на обяд на малки порции. През зимата кравите се поят толкова пъти, колкото пъти се хранят.
Остатъците от храна в яслата трябва да се почистват преди всяко следващо хранене на кравите, за да се избягнат загниването и ферментирането им.
На 100 кг живо тегло се дава 1-1.5 кг сено и 3-5 кг силаж. Количеството на концентрирания фураж (зърнени храни, трици, кюспета, шротове и др.) зависи от дневната млечност на кравата - дава се 200-300 г на 1 л мляко. При млечност за лактационен период 1800-2200 л и 3.8-4% масленост на млякото на кравите се дава през зимата по 4-6 кг сено, 2-4 кг слама и царевичак, 20-25 кг сочен фураж (силаж и цвекло) и по 2-3 кг концентриран фураж дневно.
През лятото млечните крави се хранят главно с паша и окосена зелена трева. Когато пашата е добра, само с нея може да се нахранят крави с дневна млечност 10-15 кг. На 100 кг живо тегло се предвижда по 5 кг трева от средно качество, а за всеки литър мляко допълнително по 3 кг. Така например за крави с живо тегло 480 кг и дневна млечност 12 кг трябва да се дадат 60 кг паша или окосена трева, без да са необходими други храни.
Обикновено 2-3 пъти на ден се хранят кравите. Различните видове фураж се залагат в следния ред: концентриран, сочен (или и двата едновременно) и накрая груб фураж.
През зимата дажбите на кравите се състоят от концентрирани храни, сено, сочни фуражи (силаж, кръмно цвекло и др.) и други груби и малоценни фуражи (слама, плява, царевичак). Желателно е преди даването им фуражите да бъдат предварително обработени - нарязани, меласирани, запарени и т.н. Когато е в малко количество, сеното се дава сутрин и на обяд на малки порции. През зимата кравите се поят толкова пъти, колкото пъти се хранят.
Остатъците от храна в яслата трябва да се почистват преди всяко следващо хранене на кравите, за да се избягнат загниването и ферментирането им.
На 100 кг живо тегло се дава 1-1.5 кг сено и 3-5 кг силаж. Количеството на концентрирания фураж (зърнени храни, трици, кюспета, шротове и др.) зависи от дневната млечност на кравата - дава се 200-300 г на 1 л мляко. При млечност за лактационен период 1800-2200 л и 3.8-4% масленост на млякото на кравите се дава през зимата по 4-6 кг сено, 2-4 кг слама и царевичак, 20-25 кг сочен фураж (силаж и цвекло) и по 2-3 кг концентриран фураж дневно.
През лятото млечните крави се хранят главно с паша и окосена зелена трева. Когато пашата е добра, само с нея може да се нахранят крави с дневна млечност 10-15 кг. На 100 кг живо тегло се предвижда по 5 кг трева от средно качество, а за всеки литър мляко допълнително по 3 кг. Така например за крави с живо тегло 480 кг и дневна млечност 12 кг трябва да се дадат 60 кг паша или окосена трева, без да са необходими други храни.
Хранене и гледане на телетата
Коластрата е първата и незаменима храна на новороденото теле. Телето се захранва с коластра 1-2 часа след раждането. При първото захранване в зависимост от едрината на телето се дава от 0,5 до 1 кг коластра. След това постепенно количеството й се увеличава в достига до 2 кг на едно хранене, или до 6-8 кг коластра в денонощие. Обикновено телетата се хранят с коластра 3-4 пъти на ден. Толкова пъти се доят и кравите. Коластрата съдържа всички необходими за новороденото теле хранителни и защитни вещества. В сравнение с обикновеното мляко в нея се съдържат 2,5-3 пъти повече сухо вещество, 4-5 пъти повече белтъчини, 4-5 пъти повече витамини и 2 пъти повече соли.
Коластреният период продължава около 6 дни. След това млякото постепенно се нормализира. През първите 3-4 седмици на телетата се дава само пълномаслено мляко. От 20-25-дневна възраст част от пълномасленото мляко се замества постепенно с обезмаслено. Към 45-дневна възраст се дава само обезмаслено мляко - до 4-6-месечна възраст, когато се преустановява даването на мляко и то се замества с други фуражи, подходящи за осигуряване нормалното развитие на телетата. През целия млечен период телетата не се оставят да бозаят от майките, а се хранят изкуствено с мляко - през първите 1-2 месеца с биберон, а след това с кофа.
Както на възрастните говеда, така и на телетата се дават концентрирани, сочни и груби фуражи. Концентрирани фуражи започват да се дават след 3-седмичната им възраст. В млада възраст най-добре се усвояват овесеното и просеното брашно. Добра храна са и пшеничните трици. По-късно в дажбата на телето се включват малки количества царевица и ечемик. С добра хранителност са шротовете и кюспетата, особено лененото. До 3-месечна възраст на телетата концентрираният фураж не се нормира - дава се на воля. Обикновено на 6-месечна възраст телетата получават средно на ден около 1,5 до 1,8 кг концентриран фураж.
Коластреният период продължава около 6 дни. След това млякото постепенно се нормализира. През първите 3-4 седмици на телетата се дава само пълномаслено мляко. От 20-25-дневна възраст част от пълномасленото мляко се замества постепенно с обезмаслено. Към 45-дневна възраст се дава само обезмаслено мляко - до 4-6-месечна възраст, когато се преустановява даването на мляко и то се замества с други фуражи, подходящи за осигуряване нормалното развитие на телетата. През целия млечен период телетата не се оставят да бозаят от майките, а се хранят изкуствено с мляко - през първите 1-2 месеца с биберон, а след това с кофа.
Както на възрастните говеда, така и на телетата се дават концентрирани, сочни и груби фуражи. Концентрирани фуражи започват да се дават след 3-седмичната им възраст. В млада възраст най-добре се усвояват овесеното и просеното брашно. Добра храна са и пшеничните трици. По-късно в дажбата на телето се включват малки количества царевица и ечемик. С добра хранителност са шротовете и кюспетата, особено лененото. До 3-месечна възраст на телетата концентрираният фураж не се нормира - дава се на воля. Обикновено на 6-месечна възраст телетата получават средно на ден около 1,5 до 1,8 кг концентриран фураж.
Млечността на зайкинята - какво трябва да знаем?
През първите три седмици след раждането млякото е единствената храна за малките зайчета. Поради това млечността на зайкинята има изключително голямо значение за развитието и растежа на зайчетата през този период. На зайцевъдите е много добре известно, че колкото по-висока е млечността на зайкинята, толкова по-голяма е възможността тя добре да отгледа новородените зайчета.
Заешкото мляко по своя химичен състав значително се различава от млякото на другите селскостопански животни.
По съдържание на сухо вещество, енергия, белтъчини, мазнини и минерални вещества заешкото мляко се нарежда на първо място. С това може да се обясни бързият растеж на новородените зайчета. Например живата маса на новородените зайчета се удвоява на 6-ия ден, а на 13-ия ден те са 10 пъти по-тежки, отколкото при раждането. Тази голяма интензивност на растежа на новородените зайчета се обуславя преди всичко от качеството и количеството на заешкото мляко, което те получават от майките. Затова едно от решаващите условия за получаването на добри резултати в зайцевъдството е зайкините да се отличават с висока млечност.
Как да повишим млечността на зайкините?
Млечността на зайкините варира в доста широки граници - от 50 до 350 г за денонощие, което се обуславя от действието на следните фактори: наследственост, здравословно състояние, хранене, период на лактация, климатични особености и др. Умелото използване на тези фактори от зайцевъдите може да допринесе за значително повишаване млечността на зайкините. При отбора трябва да се оставят зайчета за разплод от зайкини с висока млечност. Това е едно от основните изисквания за получаване на повече приплоди от една зайкиня. Храненето обаче е основният фактор, чрез който може да се повиши млечността на зайкините. Правилното хранене на кърмещите зайкини поддържа доброто им телесно състояние и стимулира млекообразуването и млекоотделянето. През този период се застъпват главно сочни фуражи, като кръмно цвекло, моркови, а през лятото основният фураж трябва да е люцерната, която да се дава завехнала.
Заешкото мляко по своя химичен състав значително се различава от млякото на другите селскостопански животни.
По съдържание на сухо вещество, енергия, белтъчини, мазнини и минерални вещества заешкото мляко се нарежда на първо място. С това може да се обясни бързият растеж на новородените зайчета. Например живата маса на новородените зайчета се удвоява на 6-ия ден, а на 13-ия ден те са 10 пъти по-тежки, отколкото при раждането. Тази голяма интензивност на растежа на новородените зайчета се обуславя преди всичко от качеството и количеството на заешкото мляко, което те получават от майките. Затова едно от решаващите условия за получаването на добри резултати в зайцевъдството е зайкините да се отличават с висока млечност.
Как да повишим млечността на зайкините?
Млечността на зайкините варира в доста широки граници - от 50 до 350 г за денонощие, което се обуславя от действието на следните фактори: наследственост, здравословно състояние, хранене, период на лактация, климатични особености и др. Умелото използване на тези фактори от зайцевъдите може да допринесе за значително повишаване млечността на зайкините. При отбора трябва да се оставят зайчета за разплод от зайкини с висока млечност. Това е едно от основните изисквания за получаване на повече приплоди от една зайкиня. Храненето обаче е основният фактор, чрез който може да се повиши млечността на зайкините. Правилното хранене на кърмещите зайкини поддържа доброто им телесно състояние и стимулира млекообразуването и млекоотделянето. През този период се застъпват главно сочни фуражи, като кръмно цвекло, моркови, а през лятото основният фураж трябва да е люцерната, която да се дава завехнала.
Размножаване на птиците
Начинът на размножаване една от най-съществените разлики между птиците и бозайниците. Птиците снасят яйца, а след това от тях се излюпва следващото поколение птици. Яйцата се образуват в размножителната система. В яйчника се формира жълтък като запас от хранителни вещества за яйцеклетката. В яйцепровода се образуват белтък, подчерупкови ципи, черупка и външна восъкоподобна обвивка, наречена кутикула.
Яйчникът на снасящите птици има гроздовидна форма и в него са разположени голям брой яйцеклетки. От тях сравнително малка част нарастват, като натрупват жълтък и след това се превръщат в яйца. Това става в яйцепровода. Той достига на дължина при снасящи кокошки до 60-70 см, а в период на пауза се свива до 10-20 см. Жълтъкът се оформя за около 14 дни, а за останалите части на яйцето са достатъчни 24-26 часа.
Отделните видове птици се различават значително по броя на снесените яйца. Най-малко снасят дивите видове, а от селскостопанските птици гъските имат най-ниска носливост. Кокошият вид притежава най-големи възможности за продължаване на вида. За 1 година една кокошка може да снесе средно 250-280 яйца. От тях може да се излюпят 180-200 пилета, които след 5 месеца са пълноценни полово зрели птици. Високите размножителни способности на птиците може да се осъществят само ако яйцата се люпят изкуствено. Този процес е известен като инкубация, а машините, в които става люпенето - инкубатори.
Инкубация
Първите опити за изкуствено люпене на яйца са осъществени преди хиляди години и тази дейност е била доста успешна, защото до нас са достигнали сведения за изкуствено люпене на големи партиди яйца в Китай и Египет. Създаването на инкубатори получава силен тласък след създаване на термометъра. Прецизното контролиране на температурата дава възможност за създаване на машини за люпене с висока ефективност.
Яйчникът на снасящите птици има гроздовидна форма и в него са разположени голям брой яйцеклетки. От тях сравнително малка част нарастват, като натрупват жълтък и след това се превръщат в яйца. Това става в яйцепровода. Той достига на дължина при снасящи кокошки до 60-70 см, а в период на пауза се свива до 10-20 см. Жълтъкът се оформя за около 14 дни, а за останалите части на яйцето са достатъчни 24-26 часа.
Отделните видове птици се различават значително по броя на снесените яйца. Най-малко снасят дивите видове, а от селскостопанските птици гъските имат най-ниска носливост. Кокошият вид притежава най-големи възможности за продължаване на вида. За 1 година една кокошка може да снесе средно 250-280 яйца. От тях може да се излюпят 180-200 пилета, които след 5 месеца са пълноценни полово зрели птици. Високите размножителни способности на птиците може да се осъществят само ако яйцата се люпят изкуствено. Този процес е известен като инкубация, а машините, в които става люпенето - инкубатори.
Инкубация
Първите опити за изкуствено люпене на яйца са осъществени преди хиляди години и тази дейност е била доста успешна, защото до нас са достигнали сведения за изкуствено люпене на големи партиди яйца в Китай и Египет. Създаването на инкубатори получава силен тласък след създаване на термометъра. Прецизното контролиране на температурата дава възможност за създаване на машини за люпене с висока ефективност.
Отглеждане на кокошки за яйца
Съществуват две основни технологии за отглеждане на кокошките за яйца: клетъчно и подово. По-широко разпространено е клетъчно отглеждане, но подовото също намира широко приложение при кокошките родители за получаване на оплодени яйца.
Клетъчно отглеждане на кокошки за яйца
При клетъчното отглеждане кокошките са поставени в батерии и в тях те остават за около една година - времето, което обхваща един яйценосен цикъл.
Клетъчните батерии са съставени от отделни клетки. Батериите може да са едно- или многоетажни, понякога етажите достигат до 5-6. Най-разпространени са триетажните клетъчни батерии. Те имат дължина 70-90 метра и се монтират в специално построени помещения. В зависимост от широчината на помещението в него се монтират няколко батерии. В една обзаведена с клетъчни батерии сграда се отглеждат до 15-20 хиляди кокошки носачки. Цялата партида носачки се настанява наведнъж в клетките колкото е възможно за по-кратко време. В края на отглеждането всички кокошки се изваждат и се изпращат в птицекланица. Помещението остава празно, почиства се и се измива. Помещението и инвентарът в него се дезинфекцират трикратно. След това сградата се заключва и престоява поне две седмици чиста и дезинфекцирана преди вкарването на следващата партида птици.
Работниците трябва да влизат във птицефермата през специално обзаведена стая с баня, където се преобличат и изкъпват. Външни лица не се допускат при птиците.
Клетъчното отглеждане на кокошките носачки, а и на други категории птици изисква по-сложно обзавеждане и по-строго спазване на определени зоохигиенни норми.
Гъстотата на отглеждане на кокошки-носачки е много важно условие за добрата продуктивност и високата преживяемост на птиците. Всяка клетъчна батерия е комплектувана с хранителни линии, капкови поилки за всяка клетка, скреперно устройство за почистване на тора, ленти за събиране на яйцата. Въздухът в помещенията се обменя чрез вентилационна система.
Сградите за промишлено отглеждане на носачки нямат прозорци. Осветлението е изкуствено и се контролира продължителността на деня. При пронасянето осветлението е включено 10 часа и постепенно светлата част на денонощието се увеличава до 16-17 часа. Дължината на деня никога не се намалява по време на яйценосния период, защото това може да доведе до намаляване или дори до прекратяване на яйцеснасянето. Интензивността на осветление също се контролира. Много силното осветление прави птиците нервни, понякога може да започнат да се кълват една друга или да кълват яйцата си. Твърде слабото осветление потиска носливостта.
Клетъчно отглеждане на кокошки за яйца
При клетъчното отглеждане кокошките са поставени в батерии и в тях те остават за около една година - времето, което обхваща един яйценосен цикъл.
Клетъчните батерии са съставени от отделни клетки. Батериите може да са едно- или многоетажни, понякога етажите достигат до 5-6. Най-разпространени са триетажните клетъчни батерии. Те имат дължина 70-90 метра и се монтират в специално построени помещения. В зависимост от широчината на помещението в него се монтират няколко батерии. В една обзаведена с клетъчни батерии сграда се отглеждат до 15-20 хиляди кокошки носачки. Цялата партида носачки се настанява наведнъж в клетките колкото е възможно за по-кратко време. В края на отглеждането всички кокошки се изваждат и се изпращат в птицекланица. Помещението остава празно, почиства се и се измива. Помещението и инвентарът в него се дезинфекцират трикратно. След това сградата се заключва и престоява поне две седмици чиста и дезинфекцирана преди вкарването на следващата партида птици.
Работниците трябва да влизат във птицефермата през специално обзаведена стая с баня, където се преобличат и изкъпват. Външни лица не се допускат при птиците.
Клетъчното отглеждане на кокошките носачки, а и на други категории птици изисква по-сложно обзавеждане и по-строго спазване на определени зоохигиенни норми.
Гъстотата на отглеждане на кокошки-носачки е много важно условие за добрата продуктивност и високата преживяемост на птиците. Всяка клетъчна батерия е комплектувана с хранителни линии, капкови поилки за всяка клетка, скреперно устройство за почистване на тора, ленти за събиране на яйцата. Въздухът в помещенията се обменя чрез вентилационна система.
Сградите за промишлено отглеждане на носачки нямат прозорци. Осветлението е изкуствено и се контролира продължителността на деня. При пронасянето осветлението е включено 10 часа и постепенно светлата част на денонощието се увеличава до 16-17 часа. Дължината на деня никога не се намалява по време на яйценосния период, защото това може да доведе до намаляване или дори до прекратяване на яйцеснасянето. Интензивността на осветление също се контролира. Много силното осветление прави птиците нервни, понякога може да започнат да се кълват една друга или да кълват яйцата си. Твърде слабото осветление потиска носливостта.
Манов мед - по какво се различава от нектарния?
Пчелите приготвят мановия мед от сладка течност (сок), която събират от някои видове растения, като дъб, клен, върба, бор, смърч, ела, бряст, круша, вишня и др. Тази сладка течност се нарича мана, откъдето и полученият от нея мед се нарича манов. Отделянето става чрез някои видове насекоми, главно листни въшки, които паразитират върху листата и младите леторасли на растенията. Тези насекоми се хранят със сладкия сок, който изсмукват от растенията. Установено е, че там, където са направени пробиви за смучене на сок, дълго време след това продължава да изтича сладка течност. Освен това храносмилателната система на тези видове насекоми е специално устроена, поради което не всичкият погълнат от тях сок преминава през стомаха. Хранопроводът им прераства в анусна тръба, която образува т.нар. филтърна камера. Тя дава възможност излишните захари да преминават направо през аналния отвор навън, а белтъците и другите хранителни съставки, необходими за храненето на паразита, се задържат от филтърната камера и попадат в стомаха, където се усвояват.
По химичен състав маната значително се различава от цветния нектар. Съществуват различия и в химичните, физичните и биологичните свойства на мановия и нектарния мед.
Прясно отделената мана е бистра и прозрачна течност, която след известно време потъмнява. При по-продължително съхранение цветът й става почти черен. Изменението на цвета зависи от вида на растенията и насекомите-отделители, от развиващата се в нея микрофлора, от времето на събирането и др.
По своя химичен състав маната се отличава от цветния нектар. Тя съдържа средно 60% вода. Съществена част са захарите, от които най-много са захарозата, глюкозата и фруктовата. Маната е по-богата с високомолекулни захари, като трехалоза, рафиноза и особено мелицитоза, която е типична за нея и благоприятства кристализирането. Особено много в нея са декстрините. В мановия мед те са около 4-6 пъти повече, отколкото в нектарния и действат обратно на мелицитозата - предотвратяват кристализирането. С това се обяснява трудното кристализиране на мановия мед въпреки по-голямата му гъстота. Пчелите усвояват декстрините, понеже отделят ензими, които ги разграждат на по-прости захари.
По химичен състав маната значително се различава от цветния нектар. Съществуват различия и в химичните, физичните и биологичните свойства на мановия и нектарния мед.
Прясно отделената мана е бистра и прозрачна течност, която след известно време потъмнява. При по-продължително съхранение цветът й става почти черен. Изменението на цвета зависи от вида на растенията и насекомите-отделители, от развиващата се в нея микрофлора, от времето на събирането и др.
По своя химичен състав маната се отличава от цветния нектар. Тя съдържа средно 60% вода. Съществена част са захарите, от които най-много са захарозата, глюкозата и фруктовата. Маната е по-богата с високомолекулни захари, като трехалоза, рафиноза и особено мелицитоза, която е типична за нея и благоприятства кристализирането. Особено много в нея са декстрините. В мановия мед те са около 4-6 пъти повече, отколкото в нектарния и действат обратно на мелицитозата - предотвратяват кристализирането. С това се обяснява трудното кристализиране на мановия мед въпреки по-голямата му гъстота. Пчелите усвояват декстрините, понеже отделят ензими, които ги разграждат на по-прости захари.
Основни правила за работа с пчелите
За създаване на най-благоприятни условия за развитие на пчелните семейства се изисква от пчеларя да проследява и направлява техния живот през цялата година. Това се постига чрез извършване на прегледи на пчелните семейства. За да може да се извършват навреме и качествено прегледите, пчеларят трябва да знае как правилно се работи с пчелите, за да не ги дразни, и какви средства да употребява за успокояването им. В противен случай раздразнените пчели може да принудят дори и най-опитния пчелар да преустанови прегледа.
Най-удобно за работа с пчелите е времето, през което голяма част от тях са на беритба в полето, тъй като тогава в кошера отсъстват възрастните пчели, които са най-склонни към жилене. Такова време има в дните, когато диворастящата и културната медоносна растителност цъфтят и отделят голямо количество нектар и вниманието на пчелите е насочено главно към събирането му. През дните, когато има слаба или липсва паша, трябва да се работи по-рано сутрин и привечер, за да не се предизвика кражба между пчелите.
Кошерите не трябва да се отварят в дъждовно, студено, ветровито и влажно време, пред буря, след залязване на слънцето и когато температурата е под 11-12°С (на сянка). Такова време смущава пчелите и работата с тях, дезорганизира семействата - нарушава се температурата в гнездото, простудява се пилото, може да загине майката и др. При силно ветровито време пчелните семейства не трябва да се преглеждат, защото вятърът нахлува в гнездото и не само че чувствително го охлажда, но суши откритото пило и силно дразни пчелите.
Най-удобно за работа с пчелите е времето, през което голяма част от тях са на беритба в полето, тъй като тогава в кошера отсъстват възрастните пчели, които са най-склонни към жилене. Такова време има в дните, когато диворастящата и културната медоносна растителност цъфтят и отделят голямо количество нектар и вниманието на пчелите е насочено главно към събирането му. През дните, когато има слаба или липсва паша, трябва да се работи по-рано сутрин и привечер, за да не се предизвика кражба между пчелите.
Кошерите не трябва да се отварят в дъждовно, студено, ветровито и влажно време, пред буря, след залязване на слънцето и когато температурата е под 11-12°С (на сянка). Такова време смущава пчелите и работата с тях, дезорганизира семействата - нарушава се температурата в гнездото, простудява се пилото, може да загине майката и др. При силно ветровито време пчелните семейства не трябва да се преглеждат, защото вятърът нахлува в гнездото и не само че чувствително го охлажда, но суши откритото пило и силно дразни пчелите.
Нектарен пчелен мед
Пчелите приготвят нектарния мед от събрания от цветовете на медоносните растения нектар, който се отделя от специални жлези - нектарници.
Нектарен пчелен медКоличеството на отделения от цветовете на растенията нектар зависи от редица фактори, като гъстота на растенията, огряване от слънцето, температура, влажност на въздуха и почвата, агротехника и др. Пълното оползотворяване на нектара зависи от състоянието на времето, близостта на кошерите до цъфтящите растения, силата на пчелните семейства и др. Само при правилното съчетаване на тези и на други фактори може да се получат желаните резултати.
Основната част на събрания от пчелите нектар е водата. В нея са разтворени в различни количества трите основни вида захари - захароза, фруктоза и глюкоза (цвеклова, овощна и гроздова захар). Освен това в нектара се съдържат в малки количества и други видове захари, белтъци, витамини, багрилни вещества, киселини, фитонциди, ароматни и минерални вещества.
Превръщането на събрания от пчелите нектар в пчелен мед е сложен физикохимичен и биологичен процес. От нектара трябва да се отдели излишната вода, което става чрез изпаряването й от килийните на питите. Успоредно с това протича разграждане на сложните захари до най-прости с оглед на използването им от организма на пчелите. След сгъстяването на нектара пчелите го пренасят в други килийни, където завършва неговата преработка и той се превръща в мед. Пчелите запълват постепенно килийните със зрял мед, след което ги запечатват с восъчни капачки. При това положение в условията на пчелното гнездо медът може да се съхранява дълго време.
Събирането и преработката на нектара в мед са свързани с много труд от страна на пчелите. За събирането на 1 кг мед е необходимо една пчела да направи около 150 000 излитания, или 1000 пчели да работят 15 дни. Пчелите, събрали този мед, трябва да изминат общо разстояние, което е около 10 пъти по-голямо от обиколката на Земята.
Зрелият нектарен мед при правилно съхранение се запазва за по-дълго или по-кратко време в течно състояние. Това зависи както от произхода на нектара, така и от количеството на водата, глюкозата и захарозата в него. Медът, получен от нектара на кръстоцветните растения, обикновено кристализира бързо. Медът, който има в състава си по-малки количества глюкоза и захароза и повече фруктоза, кристализира по-бавно. Бърза кристализация на меда се наблюдава, когато в него има мелицитоза. При повишаване на декстрина и протеините в него кристализацията се забавя.
Медът, съдържащ голямо количество глюкоза, кристализира по-бързо и с по-едри кристали, а при по-голям процент фруктоза кристализацията протича твърде бавно и с образуване на малки кристали. При мед, беден на минерални вещества, се наблюдава разслояване - фруктозата остава в течно състояние като горен воднист пласт, а гроздовата захар кристализира над него. Такова разслояване може да се получи и при меда с високо водно съдържание, затворен плътно в съда за съхранение. Правилната кристализация на меда е указание за добро качество.
Нектарен пчелен медКоличеството на отделения от цветовете на растенията нектар зависи от редица фактори, като гъстота на растенията, огряване от слънцето, температура, влажност на въздуха и почвата, агротехника и др. Пълното оползотворяване на нектара зависи от състоянието на времето, близостта на кошерите до цъфтящите растения, силата на пчелните семейства и др. Само при правилното съчетаване на тези и на други фактори може да се получат желаните резултати.
Основната част на събрания от пчелите нектар е водата. В нея са разтворени в различни количества трите основни вида захари - захароза, фруктоза и глюкоза (цвеклова, овощна и гроздова захар). Освен това в нектара се съдържат в малки количества и други видове захари, белтъци, витамини, багрилни вещества, киселини, фитонциди, ароматни и минерални вещества.
Превръщането на събрания от пчелите нектар в пчелен мед е сложен физикохимичен и биологичен процес. От нектара трябва да се отдели излишната вода, което става чрез изпаряването й от килийните на питите. Успоредно с това протича разграждане на сложните захари до най-прости с оглед на използването им от организма на пчелите. След сгъстяването на нектара пчелите го пренасят в други килийни, където завършва неговата преработка и той се превръща в мед. Пчелите запълват постепенно килийните със зрял мед, след което ги запечатват с восъчни капачки. При това положение в условията на пчелното гнездо медът може да се съхранява дълго време.
Събирането и преработката на нектара в мед са свързани с много труд от страна на пчелите. За събирането на 1 кг мед е необходимо една пчела да направи около 150 000 излитания, или 1000 пчели да работят 15 дни. Пчелите, събрали този мед, трябва да изминат общо разстояние, което е около 10 пъти по-голямо от обиколката на Земята.
Зрелият нектарен мед при правилно съхранение се запазва за по-дълго или по-кратко време в течно състояние. Това зависи както от произхода на нектара, така и от количеството на водата, глюкозата и захарозата в него. Медът, получен от нектара на кръстоцветните растения, обикновено кристализира бързо. Медът, който има в състава си по-малки количества глюкоза и захароза и повече фруктоза, кристализира по-бавно. Бърза кристализация на меда се наблюдава, когато в него има мелицитоза. При повишаване на декстрина и протеините в него кристализацията се забавя.
Медът, съдържащ голямо количество глюкоза, кристализира по-бързо и с по-едри кристали, а при по-голям процент фруктоза кристализацията протича твърде бавно и с образуване на малки кристали. При мед, беден на минерални вещества, се наблюдава разслояване - фруктозата остава в течно състояние като горен воднист пласт, а гроздовата захар кристализира над него. Такова разслояване може да се получи и при меда с високо водно съдържание, затворен плътно в съда за съхранение. Правилната кристализация на меда е указание за добро качество.
Фуражни медоносни растения
Някои от фуражните култури имат голямо значение и като богати с нектар и цветен прашец медоносни растения.
Фият (Vicia sativa) започва да цъфти през май-юни. Цветовете му се посещават много интензивно от пчелите. Нектарът се отделя главно от извънцветните нектарници, които се намират в основата на листните дръжки. Освен пролетния фий значение като медоносни растения имат и другите видове от род Vicia.
Секирчето (Lathyrus sativus) има едри, различно обагрени цветове. Секирчето цъфти през май-юни и се посещава много добре от пчелите за нектар, както и другите видове от този род.
Еспарзетата (Onobrychis sativa) започва да цъфти през април и цъфтежът й продължава около 25-30 дни. Цветовете отделят сравнително голямо количество нектар и осигуряват от 3 до 8 кг мед на декар. Еспарзетата е ентомофилна култура и за семепроизводствените площи трябва да се осигурява пчелоопрашване.
Люцерната (Medicago sativa) е най-важната тревно-фуражна култура. Медоносно значение имат главно площите за семепроизводство, които цъфтят през юни-юли и образуват много голям брой цветове на растение. Средното денонощно нектароотделяне на люцерновия цвят е от 0,16 до 1,28 мг при захарно съдържание от 38 до 51,5%. Медопродуктивността на люцерната е около 7-10 кг на декар.
Фият (Vicia sativa) започва да цъфти през май-юни. Цветовете му се посещават много интензивно от пчелите. Нектарът се отделя главно от извънцветните нектарници, които се намират в основата на листните дръжки. Освен пролетния фий значение като медоносни растения имат и другите видове от род Vicia.
Секирчето (Lathyrus sativus) има едри, различно обагрени цветове. Секирчето цъфти през май-юни и се посещава много добре от пчелите за нектар, както и другите видове от този род.
Еспарзетата (Onobrychis sativa) започва да цъфти през април и цъфтежът й продължава около 25-30 дни. Цветовете отделят сравнително голямо количество нектар и осигуряват от 3 до 8 кг мед на декар. Еспарзетата е ентомофилна култура и за семепроизводствените площи трябва да се осигурява пчелоопрашване.
Люцерната (Medicago sativa) е най-важната тревно-фуражна култура. Медоносно значение имат главно площите за семепроизводство, които цъфтят през юни-юли и образуват много голям брой цветове на растение. Средното денонощно нектароотделяне на люцерновия цвят е от 0,16 до 1,28 мг при захарно съдържание от 38 до 51,5%. Медопродуктивността на люцерната е около 7-10 кг на декар.
Кабардински кон
Кабардинската порода коне е една от най-разпространените планински породи в района на Кавказ. Център на племенната работа е Кабардино-Балкарската автономна област. Главна роля при създаването й са изиграли планинските условия и табунният начин на отглеждане на коне. В резултат на суровите условия на живот и приложената селекция е създаден превъзходен ездово-товарен планински кон. Суровият планински климат и движението през силно наклонени местности са дали отпечатък и върху екстериора на кабардинския кон. Кабардинският кон се отличава със средно голяма глава и удължена лицева част. Голяма част от конете имат леко изпъкнали лицеви кости (овнешка глава). Шията е средно дълга, плоска, като при някои животни е еленова. Холката е средно висока, удължена. Гърбът и поясницата са леко удължени, но здрави. Крупата е наклонена, покрита с плътна мускулатура. Гръдният кош е добре развит. Крайниците са много здрави, с нормална постановка. Понякога се среща саблистост при задните крака. Копитата имат правилна форма и здрав копитен рог. Средните телесни размери са, както следва: 152, 154, 175, 185 см.
Кабардинските коне се отличават с висока работоспособност. Изпитванията, направени през 1935 г., когато са изминали 3000 км през зимата по Кавказкия хребет със средна скорост 64 км в денонощие, показват издръжливостта и способността им да развиват голяма скорост при крайно тежки планински условия. Освен това в скоростен пробег на 100 км те са показали изключителна издръжливост, като са изминали това разстояние за 4 часа и 25 минути.
Кабардинските коне се отличават с висока работоспособност. Изпитванията, направени през 1935 г., когато са изминали 3000 км през зимата по Кавказкия хребет със средна скорост 64 км в денонощие, показват издръжливостта и способността им да развиват голяма скорост при крайно тежки планински условия. Освен това в скоростен пробег на 100 км те са показали изключителна издръжливост, като са изминали това разстояние за 4 часа и 25 минути.
Отравяне на животните с отровни растения
Степента на отравяне е свързана с количеството на приетите отровни растения, с възрастта, пола, здравословното и физиологичното състояние, а също с индивидуалната възприемчивост на животните.
Младите, изтощените, лошо хранените, болните и старите животни понасят по-трудно отровните вещества и отравянията настъпват по-бързо.
Признаци и разпознаване на отравянията
Признаците при различните видове отравяния на животните се характеризират с голямо разнообразие.
Характерни и най-често забележими са признаците при храносмилателната система, изразяващи се в променен апетит, слюноотделяне, повръщане, диария или запек, колики, подуване на корема. Наблюдава се повишена възбудимост, проявяваща се чрез манежни движения, движения напред, блъскане в насрещни предмети. Понякога след възбудата настъпва състояние на потиснатост, сънливост и парализи.
За разпознаване на отравянията на животните трябва да се обърне внимание на следните обстоятелства:
* заболяването се появява внезапно, непосредствено след преместване на ново пасище или след хранене с друг фураж;
* заболяват голям брой животни и най-напред лакомите;
* телесната температура на животните е нормална.
Предпазване на животните от отравяния
За предпазване на животните от отравяния се прилагат комплексни мерки, изразяващи се в почистване на пасищата и фуражните култури от отровни растения всяка година, косене на пасищата преди узряване на семената, прилагане на хербициди, торене и мелиоративни мероприятия.
Младите, изтощените, лошо хранените, болните и старите животни понасят по-трудно отровните вещества и отравянията настъпват по-бързо.
Признаци и разпознаване на отравянията
Признаците при различните видове отравяния на животните се характеризират с голямо разнообразие.
Характерни и най-често забележими са признаците при храносмилателната система, изразяващи се в променен апетит, слюноотделяне, повръщане, диария или запек, колики, подуване на корема. Наблюдава се повишена възбудимост, проявяваща се чрез манежни движения, движения напред, блъскане в насрещни предмети. Понякога след възбудата настъпва състояние на потиснатост, сънливост и парализи.
За разпознаване на отравянията на животните трябва да се обърне внимание на следните обстоятелства:
* заболяването се появява внезапно, непосредствено след преместване на ново пасище или след хранене с друг фураж;
* заболяват голям брой животни и най-напред лакомите;
* телесната температура на животните е нормална.
Предпазване на животните от отравяния
За предпазване на животните от отравяния се прилагат комплексни мерки, изразяващи се в почистване на пасищата и фуражните култури от отровни растения всяка година, косене на пасищата преди узряване на семената, прилагане на хербициди, торене и мелиоративни мероприятия.
Кой растения са отровни за животните?
Отровните растения през периода на развитието си образуват и натрупват отровни вещества. Погълнати от животните в незначителни количества, предизвикват заболявания, а в по-големи - и смърт. В повечето случаи са отровни не само растенията, но и приготвените от тях фуражи (сено, силаж, кюспета, шротове).
Tоксични вещества в отровните растения
Съдържащите се в отровните растения токсични вещества по химичен състав са алкалоиди, гликозиди, сапонини, етерични масла, багрила и др.
Алкалоиди
Най-много алкалоиди съдържат растенията мак, старо биле, татул, блян, чемерика, тютюн, бучиниш, есенен минзухар, куче грозде и др.
Гликозиди
Богати с гликозиди са растенията синап, напръстник, кукуряк, лютиче и др.
Сапонини
Сапонините се усвояват по-лесно през възпалена и наранена чревна лигавица. Съдържат се в къклицата, напръстника, кукуряка, лопена, огнивчето и др.
Етерични масла
Попаднали в организма етерични масла оказват дразнещо действие. Излъчват се през белите дробове и бъбреците, като причиняват различни по степен увреждания. Етерични масла съдържат синапът, анасонът, лавандулата, ментата и др.
Багрила
Типичен представител на токсичните багрила е госиполът. Той е растителен пигмент, който се съдържа предимно в памуковите семена.
Токсалбумини
Токсалбумини са силно отровни белтъчни вещества. Засега са известни токсалбуминът рицин, който се съдържа в семената на рицина, и рубин - в бялата акация.
Tоксични вещества в отровните растения
Съдържащите се в отровните растения токсични вещества по химичен състав са алкалоиди, гликозиди, сапонини, етерични масла, багрила и др.
Алкалоиди
Най-много алкалоиди съдържат растенията мак, старо биле, татул, блян, чемерика, тютюн, бучиниш, есенен минзухар, куче грозде и др.
Гликозиди
Богати с гликозиди са растенията синап, напръстник, кукуряк, лютиче и др.
Сапонини
Сапонините се усвояват по-лесно през възпалена и наранена чревна лигавица. Съдържат се в къклицата, напръстника, кукуряка, лопена, огнивчето и др.
Етерични масла
Попаднали в организма етерични масла оказват дразнещо действие. Излъчват се през белите дробове и бъбреците, като причиняват различни по степен увреждания. Етерични масла съдържат синапът, анасонът, лавандулата, ментата и др.
Багрила
Типичен представител на токсичните багрила е госиполът. Той е растителен пигмент, който се съдържа предимно в памуковите семена.
Токсалбумини
Токсалбумини са силно отровни белтъчни вещества. Засега са известни токсалбуминът рицин, който се съдържа в семената на рицина, и рубин - в бялата акация.
Стареене на питите и обновяване на пчелните гнезда
Животът на пчелните семейства е тясно свързан е питите в кошерите. Върху питите пчелите устройват своя живот - в тях те отглеждат пило, складират мед и прашец за зимния сезон и върху тях образуват зимното кълбо. Ето защо от качеството на питите, върху които живеят пчелите, до голяма степен зависи общото състояние на пчелното семейство. Поради непрекъснатото отглеждане на пило с течение на времето питите в гнездото се изменят, стареят и стават негодни. Ако в тях не се отглежда пило, каквито са магазинните пити, те се използват повече години.
Питите стареят не поради промени на восъка, от който са изградени, а поради отглеждането в килийките им на много поколения пило. От всяко излюпено поколение в тях остават ризичките на личинките и какавидите, които плътно прилепват към стените, а на дъното се натрупват остатъци от храносмилателния им апарат. В резултат на това се изменя цветът и се намалява обемът на килийките, а се увеличава масата на питата. След излюпването на две поколения пило цветът на питата става бледожълт, след пет поколения - кафяв, а след десет - тъмнокафяв. Новоизградена дадан-блатова пита тежи 0,140-0,150 кг, след излюпването на шест поколения пило - двойно повече, а след 15 поколения - почти три пъти повече. При двегодишно използване на питите (след излюпването на 12-15 поколения пило) обемът на килийките се намалява с около 10%. Вследствие на това майката неохотно снася яйца в такива килийки, а излюпените от тях пчели са по-дребни, с по-слаба мускулатура, по-малка медова гушка и по-късо хоботче. Като се има предвид каква роля играят питите в живота на пчелното семейство, всяка година трябва да се сменят по 4-5 дадан-блатови гнездови пити и по 6-8 пити от многокорпусни кошери. Ефективното обновяване на пчелните гнезда се отразява благоприятно върху жизнеността на пчелните семейства, върху тяхната продуктивност и здравословно състояние. Поради това опитните пчелари обновяват гнездата по-често: ежегодно те бракуват половината от питите, т. е. по шест на семейство.
За да се увеличи общото количество на питите в пчелините, пчеларите най-рационално трябва да използват восъкоотделителната способност на пчелите през активния пчеларски сезон за строеж на нови пити.
Питите стареят не поради промени на восъка, от който са изградени, а поради отглеждането в килийките им на много поколения пило. От всяко излюпено поколение в тях остават ризичките на личинките и какавидите, които плътно прилепват към стените, а на дъното се натрупват остатъци от храносмилателния им апарат. В резултат на това се изменя цветът и се намалява обемът на килийките, а се увеличава масата на питата. След излюпването на две поколения пило цветът на питата става бледожълт, след пет поколения - кафяв, а след десет - тъмнокафяв. Новоизградена дадан-блатова пита тежи 0,140-0,150 кг, след излюпването на шест поколения пило - двойно повече, а след 15 поколения - почти три пъти повече. При двегодишно използване на питите (след излюпването на 12-15 поколения пило) обемът на килийките се намалява с около 10%. Вследствие на това майката неохотно снася яйца в такива килийки, а излюпените от тях пчели са по-дребни, с по-слаба мускулатура, по-малка медова гушка и по-късо хоботче. Като се има предвид каква роля играят питите в живота на пчелното семейство, всяка година трябва да се сменят по 4-5 дадан-блатови гнездови пити и по 6-8 пити от многокорпусни кошери. Ефективното обновяване на пчелните гнезда се отразява благоприятно върху жизнеността на пчелните семейства, върху тяхната продуктивност и здравословно състояние. Поради това опитните пчелари обновяват гнездата по-често: ежегодно те бракуват половината от питите, т. е. по шест на семейство.
За да се увеличи общото количество на питите в пчелините, пчеларите най-рационално трябва да използват восъкоотделителната способност на пчелите през активния пчеларски сезон за строеж на нови пити.
Как протича раждането (ожребването) при кобилите?
Раждането при кобилите (ожребването) протича сравнително бързо и лесно, като най-често е през нощта. Признаци за предстоящото раждане при кобилите са уголемяването на вимето и разхлабването на тазовите връзки, при което коренът на опашката изглежда като приповдигнат. Един-два дни преди ожребването върху цицките започват да се появяват капчици първоначално безцветна течност, а непосредствено преди ожребването - коластра. Много често в деня на ожребването кобилата отказва да се храни, често ляга и гледа корема си. Интересно е да се знае, че кобилите имат възможност да задържат процеса на раждането с няколко часа при различни смущаващи фактори (най-често шум или необичайна обстановка). Поради тази причина е нежелателно да се преместват в друг бокс или в друго помещение непосредствено преди ожребването. Нежелателно е и присъствието на много хора по време на този процес. Обикновено не е необходимо да се оказва помощ при раждане, ако не се появят усложнения. При нужда трябва да се потърси компетентна ветеринарномедицинска помощ.
Нормално кончетата се раждат, представяйки се с предните крайници и положена върху тях глава. За правилно обаче се приема и задното представяне (със задните крайници напред). Не трябва да се пробива показващият се в началото от родилния път околоплоден мехур, тъй като това може да предизвика затруднение при раждането. Самото раждане продължава нормално 30-40 минути. Непосредствено след раждането, обикновено до 2 часа, се изхвърля и плацентата (последъкът).
Ако околоплодният мехур е върху кончето, отстранява се, пъпната връв се превързва на разстояние 4-5 сантиметра от корема и се отрязва на 2 сантиметра под превързването. Носът, устата и ушите се почистват от слузта. Новороденото трябва веднага да се подсуши и да се остави на кобилата да го оближе. Около половин до един час след ожребването кончето започва да прави опити да се изправя. След като успее, то инстинктивно започва да търси вимето на кобилата. Ако не успее само да се ориентира, трябва да му се помогне. Много важно е кончето да забозае от първото мляко (коластрата), в което се съдържат големи количества антитела, необходими за изграждане на имунитет. В случай че то не може да стане или не желае да забозае до 2 часа след раждането, би трябвало да му се помогне или да се издои коластра и да му се даде с бутилка с биберон.
Нормално кончетата се раждат, представяйки се с предните крайници и положена върху тях глава. За правилно обаче се приема и задното представяне (със задните крайници напред). Не трябва да се пробива показващият се в началото от родилния път околоплоден мехур, тъй като това може да предизвика затруднение при раждането. Самото раждане продължава нормално 30-40 минути. Непосредствено след раждането, обикновено до 2 часа, се изхвърля и плацентата (последъкът).
Ако околоплодният мехур е върху кончето, отстранява се, пъпната връв се превързва на разстояние 4-5 сантиметра от корема и се отрязва на 2 сантиметра под превързването. Носът, устата и ушите се почистват от слузта. Новороденото трябва веднага да се подсуши и да се остави на кобилата да го оближе. Около половин до един час след ожребването кончето започва да прави опити да се изправя. След като успее, то инстинктивно започва да търси вимето на кобилата. Ако не успее само да се ориентира, трябва да му се помогне. Много важно е кончето да забозае от първото мляко (коластрата), в което се съдържат големи количества антитела, необходими за изграждане на имунитет. В случай че то не може да стане или не желае да забозае до 2 часа след раждането, би трябвало да му се помогне или да се издои коластра и да му се даде с бутилка с биберон.
Подготовка пчелните семейства за главната паша
Подготовката на пчелните семейства за главната паша е продължение на пролетните грижи за пчелите. Тя включва три основни мероприятия: осигуряване на площи за снасяне на майката, използване на восъкоотделянето и запазване работното състояние на пчелите до пашата.
Със затоплянето на времето започва и цъфтежът на ранната медоносна растителност. Пчелите ежедневно донасят и складират в гнездото цветен прашец, увеличава се количеството на пилото, в резултат на което питите почти изцяло се запълват. Остават все по-малко свободни килийки за снасяне и майката започва да намалява снасянето. Това налага да се увеличава площта за снасяне, като се дават изградени пити или восъчни основи за градеж. По този начин се разширяват гнездата.
Моментът за разширяване на гнездата се определя от наличието на свободна площ за снасяне на майката. Ако в гнездото има свободна площ за снасяне на майката, независимо от многото пчели с разширяването не трябва да се бърза. Обратно, ако в гнездото пчелите са сравнително малко, но почти всички площи по питата са със заети килийки (с пило, мед и прашец), пчеларят трябва да придаде пити за снасяне. За да не се влошат обемът на гнездото и температурният режим, трябва да се извадят част от прашецовите пити (без пило) зад преградната дъска, а на тяхно място да се поставят празни. Стремежът трябва да бъде майката винаги да има на разположение подходящи пити за снасяне. Първите пити, с които се разширяват гнездата, трябва да бъдат само с работнически килийки, в които са се излюпвали няколко поколения пчели - светло- до тъмнокафяви. Те се слагат непосредствено до последната пита с пило, а след започване цъфтежа на ябълките, когато в гнездата има вече 4-5 пити с пило, може да се слагат и между питите с пило, ако пчелите покриват добре всички пити в гнездото. На по-слабите семейства пити за разширение се слагат до последната пита с пило и едва след като има 4-5 пити с пило и достатъчно пчели между тях.
След разцъфтяването на овощните дървета наред с изградени пити за разширяване на гнездата трябва да се дават и пити за градеж. На по-силните семейства те се поставят до питите с открито пило, а на по-слабите - до последната пита с пило. До настъпването на главната паша на средните по сила семейства трябва да се осигуряват по 4-5 пити за изграждане, за да бъде използван отделеният от жлезите на пчелите восък. Восъкоотделянето е най-активно през периода на развитие на семействата преди главната паша (април-май). Ето защо през този период във всяко семейство трябва да има пити за изграждане и строителни рамки. Чрез строителните рамки се задоволява инстинктът на пчелите да градят търтееви пити и се води успешно и борбата с вароатозата, а по восъчните основи пчелите изграждат работнически килийки. Строителните рамки трябва да се поставят към центъра на гнездото, където пчелите градят по-бързо и с което се води по-ефикасна борба с акарите.
Макар че пчелите имат на разположение цъфтяща растителност, подбудителното подхранване на пчелите трябва да продължава в онези пчелини, в които семействата са без запаси. Липсват ли запаси, развитието се забавя, а при застудяване се стига до унищожаване на пилото или загиване на цялото семейство. Пчелните семейства в началото на май, особено при по-топла пролет, запълват изцяло обема на кошера и пчеларят преустановява разширяването на гнездата. В резултат на системно ограничаване на яйцеснасянето на майките, особено на по-активните, се стига до положение, когато по питите почти няма свободни килийки. Всички са запълнени с пило (8-10 пити), прашец и мед и майката не намира площи за снасяне, излюпват се много млади пчели, които не са ангажирани с активна работа, а свободните килийки се заемат отново с прашец и нектар. Това състояние на семействата - съвсем малко открито пило (резултат от системното ограничаване снасянето на майката поради липса на свободни килийки), голямо количество млади пчели, невключени в работа по отглеждането на пилото (не се пласира отделяното от жлезите им пчелно млечице), довежда до роево състояние. Тази е причината, поради която твърде често пчеларите успяват да развият добре семействата, но преди да е настъпила пашата, не умеят да запазят работното им състояние и те почват масово да се роят. Ето защо запазването на работното състояние на пчелните семейства в края на пролетта трябва да бъде основна грижа на пчеларя. За да предотврати изпадането на семействата в роево състояние, пчеларят не трябва да допуска майката да се ограничава в яйцеснасянето - в кошера винаги трябва да има пити със свободни участъци по средата за снасяне. При дадан-блатовия кошер, когато пилото заема 8-9 пити (плътно, от летва до летва), а в гнездото има вече 12 пити, пашата още не е започнала и времето и растителността осигуряват всекидневна активна работа на пчелите, пчеларят трябва да вземе мерки за предпазване на семействата от изпадане в роево състояние. Поставянето на магазина в този случай само малко отсрочва роенето, ако майката снася яйца и в магазинните пити. Не бива да се смята, че с поставяне на магазина роенето е избягнато. При тези обстоятелства гнездата непременно трябва да се разширят с корпус с плодникови пити за снасяне на майката. Когато в пчелина няма корпуси, те се приготвят от два магазина, поставени един върху друг. От плодника се изваждат 2-3 пити с пило, поставят се в центъра на корпуса и от двете им страни се попълва с празни изградени пити и восъчни основи, попълва се и плодникът. Само такова разширяване (и то, ако няма снесени яйца в източниците) може да запази работното състояние на пчелните семейства, стигнали до описаното състояние. Много често вместо добър медобер през по-добрите години пчеларят получава само роеве и почти никакъв мед. А използването на главната паша е пълноценно тогава, когато силните семейства са запазили работното си състояние до настъпването й.
Използването на главната паша е важен момент в пчеларството. Пчеларят може да разчита на добър успех само ако познава добре особеностите на пашата в района на пчелина, за да може така да регулира обема на гнездата, че семействата да натрупват повече мед.
Със затоплянето на времето започва и цъфтежът на ранната медоносна растителност. Пчелите ежедневно донасят и складират в гнездото цветен прашец, увеличава се количеството на пилото, в резултат на което питите почти изцяло се запълват. Остават все по-малко свободни килийки за снасяне и майката започва да намалява снасянето. Това налага да се увеличава площта за снасяне, като се дават изградени пити или восъчни основи за градеж. По този начин се разширяват гнездата.
Моментът за разширяване на гнездата се определя от наличието на свободна площ за снасяне на майката. Ако в гнездото има свободна площ за снасяне на майката, независимо от многото пчели с разширяването не трябва да се бърза. Обратно, ако в гнездото пчелите са сравнително малко, но почти всички площи по питата са със заети килийки (с пило, мед и прашец), пчеларят трябва да придаде пити за снасяне. За да не се влошат обемът на гнездото и температурният режим, трябва да се извадят част от прашецовите пити (без пило) зад преградната дъска, а на тяхно място да се поставят празни. Стремежът трябва да бъде майката винаги да има на разположение подходящи пити за снасяне. Първите пити, с които се разширяват гнездата, трябва да бъдат само с работнически килийки, в които са се излюпвали няколко поколения пчели - светло- до тъмнокафяви. Те се слагат непосредствено до последната пита с пило, а след започване цъфтежа на ябълките, когато в гнездата има вече 4-5 пити с пило, може да се слагат и между питите с пило, ако пчелите покриват добре всички пити в гнездото. На по-слабите семейства пити за разширение се слагат до последната пита с пило и едва след като има 4-5 пити с пило и достатъчно пчели между тях.
След разцъфтяването на овощните дървета наред с изградени пити за разширяване на гнездата трябва да се дават и пити за градеж. На по-силните семейства те се поставят до питите с открито пило, а на по-слабите - до последната пита с пило. До настъпването на главната паша на средните по сила семейства трябва да се осигуряват по 4-5 пити за изграждане, за да бъде използван отделеният от жлезите на пчелите восък. Восъкоотделянето е най-активно през периода на развитие на семействата преди главната паша (април-май). Ето защо през този период във всяко семейство трябва да има пити за изграждане и строителни рамки. Чрез строителните рамки се задоволява инстинктът на пчелите да градят търтееви пити и се води успешно и борбата с вароатозата, а по восъчните основи пчелите изграждат работнически килийки. Строителните рамки трябва да се поставят към центъра на гнездото, където пчелите градят по-бързо и с което се води по-ефикасна борба с акарите.
Макар че пчелите имат на разположение цъфтяща растителност, подбудителното подхранване на пчелите трябва да продължава в онези пчелини, в които семействата са без запаси. Липсват ли запаси, развитието се забавя, а при застудяване се стига до унищожаване на пилото или загиване на цялото семейство. Пчелните семейства в началото на май, особено при по-топла пролет, запълват изцяло обема на кошера и пчеларят преустановява разширяването на гнездата. В резултат на системно ограничаване на яйцеснасянето на майките, особено на по-активните, се стига до положение, когато по питите почти няма свободни килийки. Всички са запълнени с пило (8-10 пити), прашец и мед и майката не намира площи за снасяне, излюпват се много млади пчели, които не са ангажирани с активна работа, а свободните килийки се заемат отново с прашец и нектар. Това състояние на семействата - съвсем малко открито пило (резултат от системното ограничаване снасянето на майката поради липса на свободни килийки), голямо количество млади пчели, невключени в работа по отглеждането на пилото (не се пласира отделяното от жлезите им пчелно млечице), довежда до роево състояние. Тази е причината, поради която твърде често пчеларите успяват да развият добре семействата, но преди да е настъпила пашата, не умеят да запазят работното им състояние и те почват масово да се роят. Ето защо запазването на работното състояние на пчелните семейства в края на пролетта трябва да бъде основна грижа на пчеларя. За да предотврати изпадането на семействата в роево състояние, пчеларят не трябва да допуска майката да се ограничава в яйцеснасянето - в кошера винаги трябва да има пити със свободни участъци по средата за снасяне. При дадан-блатовия кошер, когато пилото заема 8-9 пити (плътно, от летва до летва), а в гнездото има вече 12 пити, пашата още не е започнала и времето и растителността осигуряват всекидневна активна работа на пчелите, пчеларят трябва да вземе мерки за предпазване на семействата от изпадане в роево състояние. Поставянето на магазина в този случай само малко отсрочва роенето, ако майката снася яйца и в магазинните пити. Не бива да се смята, че с поставяне на магазина роенето е избягнато. При тези обстоятелства гнездата непременно трябва да се разширят с корпус с плодникови пити за снасяне на майката. Когато в пчелина няма корпуси, те се приготвят от два магазина, поставени един върху друг. От плодника се изваждат 2-3 пити с пило, поставят се в центъра на корпуса и от двете им страни се попълва с празни изградени пити и восъчни основи, попълва се и плодникът. Само такова разширяване (и то, ако няма снесени яйца в източниците) може да запази работното състояние на пчелните семейства, стигнали до описаното състояние. Много често вместо добър медобер през по-добрите години пчеларят получава само роеве и почти никакъв мед. А използването на главната паша е пълноценно тогава, когато силните семейства са запазили работното си състояние до настъпването й.
Използването на главната паша е важен момент в пчеларството. Пчеларят може да разчита на добър успех само ако познава добре особеностите на пашата в района на пчелина, за да може така да регулира обема на гнездата, че семействата да натрупват повече мед.
Фактори, от които зависи успехът при гушенето на гъските
Успехът на гушенето зависи на първо място от породата гъски. Във Франция след провеждане на много опити е установено, че най-добри резултати се получават при угояване на кръстоски между ланденската и герската гъска (герската гъска е отродие на тулузката). В Израел се използват кръстоски между тулузката и емденската гъска. В европейските страни, които се занимават с тази дейност, се използват местни породи, подобрявани с културни породи, като емденска, рейнска, бяла италианска и др.
Вторият фактор, от който зависи успехът при гушенето, е подготовката на гъските през време на растежа преди гушенето. Гъсетата, предназначени за гушене, трябва да се хранят нормално, за да се развият физически добре.
Възрастта на гъските е също от голямо значение при гушенето. В някои страни гъските се гушат, след като навършат 8-10-седмична възраст. При нашите условия местната бяла бенковска гъска може да бъде гушена от 80-дневна възраст. По-тежък черен дроб се получава, ако гушенето на гъските започне на 140-дневна възраст.
Влиянието на пола не е от съществено значение. Смята се, че женските се гушат по-бързо и по-добре, но доказателство за това няма.
Сезонът като фактор също оказва влияние. Най-благоприятно време за гушене е периодът от юни до декември. След това започва разплодният период и гушенето на гъските не е целесъобразно и рентабилно.
За успеха на угояването някои автори препоръчват на гъските да се дават по време на угояването витамин С и В-комплекс. Добавката на сода бикарбонат допринася за неутрализиране киселинните продукти от обмяната в организма, особено през втората половина на гушенето.
Вторият фактор, от който зависи успехът при гушенето, е подготовката на гъските през време на растежа преди гушенето. Гъсетата, предназначени за гушене, трябва да се хранят нормално, за да се развият физически добре.
Възрастта на гъските е също от голямо значение при гушенето. В някои страни гъските се гушат, след като навършат 8-10-седмична възраст. При нашите условия местната бяла бенковска гъска може да бъде гушена от 80-дневна възраст. По-тежък черен дроб се получава, ако гушенето на гъските започне на 140-дневна възраст.
Влиянието на пола не е от съществено значение. Смята се, че женските се гушат по-бързо и по-добре, но доказателство за това няма.
Сезонът като фактор също оказва влияние. Най-благоприятно време за гушене е периодът от юни до декември. След това започва разплодният период и гушенето на гъските не е целесъобразно и рентабилно.
За успеха на угояването някои автори препоръчват на гъските да се дават по време на угояването витамин С и В-комплекс. Добавката на сода бикарбонат допринася за неутрализиране киселинните продукти от обмяната в организма, особено през втората половина на гушенето.
Как се разпространяват заразните болести при пчелите?
Заразни са тези заболявания, които имат специфичен причинител, могат да се предават от един индивид на друг, от болно на здраво пчелно семейство и от болен на здрав пчелин.
Причинителите на заразните болести попадат в кошера по най-различни пътища -механично, чрез въздуха, храната, водата.
От заразните болести по пчелите с малки изключение почти не боледуват други животински видове, затова първоизточник на инфекцията е болното пчелно семейство и контактният с него инвентар.
Десетки хиляди пчели в пчелното семейство се намират постоянно в най-тесен контакт в едно много тясно пространство. Дори и храната им, за да стигне до местопредназначението си, се предава от уста в уста от много индивиди. Това заедно с температурата и влажността на въздуха в кошера е идеална среда за развитие на най-различни микроорганизми - включително и на тези, които предизвикват заболявания по пчелите. Логично е да се допусне, че един патогенен агент при тези условия много лесно ще се размножи и разпространи в цялото пчелно семейство. Затова природата се е погрижила с учудваща прецизност да осигури пчелите и с много средства за защита - хитинов покрив на тялото, жило, антибактериални вещества в телесната тъкан (лизоцим), антибиотични вещества в храната и т.н. Тези средства обаче не винаги са достатъчни да предпазят пчелната колония. Затова и пчелите имат много неприятели и вредители, боледуват от заразни и незаразни болести.
Вътре в пчелното семейство заразната болест се разпространява от самите пчели чрез тесен контакт между индивидите, чистене на гнездото и чрез хранене на ларвите.
За разпространение на инфекцията в други пчелни семейства в пчелина най-голям дял има пчеларят. Посредством инструментите, с които работи, или директно - чрез замърсяване на ръцете си, той може да пренесе инфекциозния агент и в здравите семейства. Разпространението на болестта е още по-сигурно, когато от едно семейство на друго се предават пити с пчели, пило, храна или се извършват други дейности, свързани с изравняване на семействата, подсилване на слаби, създаване на отводки. Дори само разместването на мястото на кошерите в пчелина, когато има болни, може да бъде причина за разпространението на болестта в здравите семейства. В тези случаи винаги има налитане на пчели от едни семейства в други.
Причинителите на заразните болести попадат в кошера по най-различни пътища -механично, чрез въздуха, храната, водата.
От заразните болести по пчелите с малки изключение почти не боледуват други животински видове, затова първоизточник на инфекцията е болното пчелно семейство и контактният с него инвентар.
Десетки хиляди пчели в пчелното семейство се намират постоянно в най-тесен контакт в едно много тясно пространство. Дори и храната им, за да стигне до местопредназначението си, се предава от уста в уста от много индивиди. Това заедно с температурата и влажността на въздуха в кошера е идеална среда за развитие на най-различни микроорганизми - включително и на тези, които предизвикват заболявания по пчелите. Логично е да се допусне, че един патогенен агент при тези условия много лесно ще се размножи и разпространи в цялото пчелно семейство. Затова природата се е погрижила с учудваща прецизност да осигури пчелите и с много средства за защита - хитинов покрив на тялото, жило, антибактериални вещества в телесната тъкан (лизоцим), антибиотични вещества в храната и т.н. Тези средства обаче не винаги са достатъчни да предпазят пчелната колония. Затова и пчелите имат много неприятели и вредители, боледуват от заразни и незаразни болести.
Вътре в пчелното семейство заразната болест се разпространява от самите пчели чрез тесен контакт между индивидите, чистене на гнездото и чрез хранене на ларвите.
За разпространение на инфекцията в други пчелни семейства в пчелина най-голям дял има пчеларят. Посредством инструментите, с които работи, или директно - чрез замърсяване на ръцете си, той може да пренесе инфекциозния агент и в здравите семейства. Разпространението на болестта е още по-сигурно, когато от едно семейство на друго се предават пити с пчели, пило, храна или се извършват други дейности, свързани с изравняване на семействата, подсилване на слаби, създаване на отводки. Дори само разместването на мястото на кошерите в пчелина, когато има болни, може да бъде причина за разпространението на болестта в здравите семейства. В тези случаи винаги има налитане на пчели от едни семейства в други.
Какво е значението на силните пчелни семейства?
Стопанската ценност на пчелното семейство се обуславя от способността на пчелите да събират и преработват в мед голямо количество нектар, да пренасят цветен прашец, да произвеждат восък, пчелно млечице и пчелна отрова. Особеното значение на пчелите се заключава в това, че те живеят в големи семейства, състоящи се от десетки пчелни индивиди, които при посещението на ентомофилните растения за нектар и прашец извършват и опрашването им.
Пчелното семейство е високопродуктивно само тогава, когато е годно да използва напълно цъфтящата медоносна растителност през пролетта, лятото и есента. Това може да се постигне само при условие, че се поддържат силни пчелни семейства.
Животът на пчелното семейство протича в зависимост от промените, които настъпват в обкръжаващата го околна среда. Слабото и силното пчелно семейство реагират различно на измененията на външните условия. Силното семейство, което има едновременно много пчели на различна възраст, по-бързо и по-пълно се приспособява към външните условия и по-добре ги използва, отколкото слабото.
През зимния период силните пчелни семейства по-добре запазват топлината в гнездото си, не страдат от диария, имат по-малък подмор, изразходват по-малко количество мед (пресметнат на 1 кг пчели), по-добре презимуват, много по-добре се развиват през пролетта в сравнение със слабите семейства. Пчелите им са пожизнени и здрави, живеят по-дълго през зимата, достигат по-голям брой до настъпването на главната паша и могат да я използват пълноценно.
Благодарение на по-големия брой пчели развитието на силните пчелни семейства започва много по-рано - в началото на пролетта - и върви с по-бърз темп. Майките усилено снасят яйца и пчелите отглеждат повече пило. По-голямото количество пчели-кърмачки в силните семейства по-добре хранят и отглеждат пило и от него се излюпват пълноценни и много добре развити пчели. Изследванията показват, че отгледаните в силни семейства пчели имат 6 дни по-дълъг живот, тяхната мускулатура, крила и крака са по-добре развити, медовата им гушка е по-обемиста, отколкото на пчелите, отгледани в слаби семейства. Установено е, че работният товар на една пчела от слабо семейство (0,4-0,8 кг) при едно посещение е 20 мг нектар, а от силно семейство (2,0-2,5 кг) - 36,5 мг нектар.
Силните пчелни семейства през пролетния и летния период изграждат повече пити и произвеждат повече восък от строителни рамки. Техните пчели и пило са по-устойчиви на заболяване, те по-рядко биват нападани от пчели-крадци и по-лесно се справят с неприятелите и болестите.
Пчелното семейство е високопродуктивно само тогава, когато е годно да използва напълно цъфтящата медоносна растителност през пролетта, лятото и есента. Това може да се постигне само при условие, че се поддържат силни пчелни семейства.
Животът на пчелното семейство протича в зависимост от промените, които настъпват в обкръжаващата го околна среда. Слабото и силното пчелно семейство реагират различно на измененията на външните условия. Силното семейство, което има едновременно много пчели на различна възраст, по-бързо и по-пълно се приспособява към външните условия и по-добре ги използва, отколкото слабото.
През зимния период силните пчелни семейства по-добре запазват топлината в гнездото си, не страдат от диария, имат по-малък подмор, изразходват по-малко количество мед (пресметнат на 1 кг пчели), по-добре презимуват, много по-добре се развиват през пролетта в сравнение със слабите семейства. Пчелите им са пожизнени и здрави, живеят по-дълго през зимата, достигат по-голям брой до настъпването на главната паша и могат да я използват пълноценно.
Благодарение на по-големия брой пчели развитието на силните пчелни семейства започва много по-рано - в началото на пролетта - и върви с по-бърз темп. Майките усилено снасят яйца и пчелите отглеждат повече пило. По-голямото количество пчели-кърмачки в силните семейства по-добре хранят и отглеждат пило и от него се излюпват пълноценни и много добре развити пчели. Изследванията показват, че отгледаните в силни семейства пчели имат 6 дни по-дълъг живот, тяхната мускулатура, крила и крака са по-добре развити, медовата им гушка е по-обемиста, отколкото на пчелите, отгледани в слаби семейства. Установено е, че работният товар на една пчела от слабо семейство (0,4-0,8 кг) при едно посещение е 20 мг нектар, а от силно семейство (2,0-2,5 кг) - 36,5 мг нектар.
Силните пчелни семейства през пролетния и летния период изграждат повече пити и произвеждат повече восък от строителни рамки. Техните пчели и пило са по-устойчиви на заболяване, те по-рядко биват нападани от пчели-крадци и по-лесно се справят с неприятелите и болестите.
Грижи за пчелите през пролетта
Още през втората половина на зимата повечето от пчелните семейства се нуждаят от помощта на пчеларя. При нашите климатични условия през януари в семействата вече се явява пило. Това става причина при застудяванията пчелите да се концентрират върху него, за да го топлят. Събирането на пчелите в центъра на гнездото довежда до консумиране на всичките запаси там и до откъсване от храната на съседните пити. При продължителните застудявания през февруари и първата половина на март някои от семействата са обречени на гладна смърт, въпреки че в крайните пити може да има значителни количества хранителни запаси. Това най-често се получава, когато при зазимяването гнездото не е добре стеснено, а са оставени много повече пити, отколкото пчелите могат да покрият и хранителните запаси са били неправилно разположени - в центъра по-празните пити, а в краищата по-пълните.
За да се подпомогнат пчелните семейства, през втората половина на зимата трябва да им се даде храна непосредствено до пилото, което може да стане по няколко начина. Единият от тях е да се постави кърмова маса (тесто) непосредствено над самото пчелно кълбо независимо от външната температура (дори и при -10, -15°С). Друг начин за подпомагане на семейството е да се поставят от двете страни на пилото пити с мед - било от крайните пити на самото гнездо (чрез преместване), било от резервните, оставени през есента в склада. Когато обаче няма медови пити, целесъобразно е да се поставят пити, напълнени в горната си половина със захарен сироп, приготвен от 2 части захар и 1 част вода, като във всяка се налее поне по 1 кг сироп. Това подпомагане обаче може да се приложи само при температура над 0°С, при която няма опасност разкъсаното при разместването на питите зимно кълбо да не се оформи отново.
За пчеларите, които нямат възможност да посещават по-често пчелините си, е целесъобразно да се комбинират двата начина - поставяне на пити с мед (сироп) от двете страни на пилото и кърмова маса точно над питите с пило. В този случай количеството на кърмовата маса може да бъде и 0,5 кг, ако питите, поставени до пилото, имат по около 1 кг мед. Даването на храна за спасяване от гладна смърт е особено наложително при многокорпусния кошер, защото питите са по-тесни и винаги храната се привършва с появата на пилото.
През втората половина на февруари и началото на март пчеларят трябва да използва някой по-топъл ден, за да провери дали всяко семейство има майка и какви са хранителните му запаси, т.е. да извърши осведомителния преглед на пчелното семейство. По поведението на пчелите на входа и особено при откриването на гнездото по-опитният пчелар веднага се ориентира има ли майка в семейството, или то е осиротяло. Осиротялото семейство издава силен шум, пчелите са пръснати по питите, пълзят около входа и по предната стена на кошера. За да се увери, че в семейството има майка, пчеларят трябва да извади една или две от централните пити в гнездото и да провери има ли на тях пило. Ако на първата извадена (от центъра на гнездото) пита има запечатано работническо пило, това показва, че в семейството има майка и не е необходимо да я търси (нито да проверява втора пита). Ако обаче на питата има само открито пило, необходимо е да проследи яйцата в килийката. При наличието на майка в килийката има само по едно яйце, поставено точно в центъра на дъното на килийката. Ако има повече яйца в килийката, те са от пчели-търтовки (което рядко се наблюдава през февруари). Обикновено пчелите-търтовки снасят по-късно през втората половина на март, след установяване на по-топло време. При невъзможност да се ориентира по яйцата пчеларят трябва да потърси и самата майка, като провери всички пити.
За да се подпомогнат пчелните семейства, през втората половина на зимата трябва да им се даде храна непосредствено до пилото, което може да стане по няколко начина. Единият от тях е да се постави кърмова маса (тесто) непосредствено над самото пчелно кълбо независимо от външната температура (дори и при -10, -15°С). Друг начин за подпомагане на семейството е да се поставят от двете страни на пилото пити с мед - било от крайните пити на самото гнездо (чрез преместване), било от резервните, оставени през есента в склада. Когато обаче няма медови пити, целесъобразно е да се поставят пити, напълнени в горната си половина със захарен сироп, приготвен от 2 части захар и 1 част вода, като във всяка се налее поне по 1 кг сироп. Това подпомагане обаче може да се приложи само при температура над 0°С, при която няма опасност разкъсаното при разместването на питите зимно кълбо да не се оформи отново.
За пчеларите, които нямат възможност да посещават по-често пчелините си, е целесъобразно да се комбинират двата начина - поставяне на пити с мед (сироп) от двете страни на пилото и кърмова маса точно над питите с пило. В този случай количеството на кърмовата маса може да бъде и 0,5 кг, ако питите, поставени до пилото, имат по около 1 кг мед. Даването на храна за спасяване от гладна смърт е особено наложително при многокорпусния кошер, защото питите са по-тесни и винаги храната се привършва с появата на пилото.
През втората половина на февруари и началото на март пчеларят трябва да използва някой по-топъл ден, за да провери дали всяко семейство има майка и какви са хранителните му запаси, т.е. да извърши осведомителния преглед на пчелното семейство. По поведението на пчелите на входа и особено при откриването на гнездото по-опитният пчелар веднага се ориентира има ли майка в семейството, или то е осиротяло. Осиротялото семейство издава силен шум, пчелите са пръснати по питите, пълзят около входа и по предната стена на кошера. За да се увери, че в семейството има майка, пчеларят трябва да извади една или две от централните пити в гнездото и да провери има ли на тях пило. Ако на първата извадена (от центъра на гнездото) пита има запечатано работническо пило, това показва, че в семейството има майка и не е необходимо да я търси (нито да проверява втора пита). Ако обаче на питата има само открито пило, необходимо е да проследи яйцата в килийката. При наличието на майка в килийката има само по едно яйце, поставено точно в центъра на дъното на килийката. Ако има повече яйца в килийката, те са от пчели-търтовки (което рядко се наблюдава през февруари). Обикновено пчелите-търтовки снасят по-късно през втората половина на март, след установяване на по-топло време. При невъзможност да се ориентира по яйцата пчеларят трябва да потърси и самата майка, като провери всички пити.
Българско сиво говедо
Българското сиво говедо е стара примитивна порода, произлязла от типа (Bos primigenius). Типът е бил много разпространен по нашите земи, като Иванов (1959) доказва, че до края на 16 век дивото говедо все още е обитавало българските територии. От анализите на Данов(1947) племената обитавали земите от Малашево и Пиянец до Осоговската планина и средното поречие на р. Струма са били прочути ловци на диви говеда, които укротявали и вероятно опитомявали. Автора изказва мнение, че тук някъде трябва да е бил и единият от доместикационните центрове на типа в Югоизточна Европа. В исторически аспект преносът на животни от други райони е имал по-скоро епизодичен характер. Много по-вероятно е нашите най-стари породи да са възникнали на наша земя, отколкото да са пренесени от далечни краища.
Категорични изводи за произхода на Местното сиво говедо не са правени. Едно виждане за одомашняване в района на Балканския полуостров, както и хилядолетното отглеждане на тези животни при едни и същи условия, по-лесно може да обясни почти невероятната им издръжливост към неблагоприятните фактори.
Според краниологични изследвания Местното сиво говедо е произлязло от кръстосване с късорогото Bos taurus Brachiceros и дългорогото Bos taurus primigenius. То е с комбинирана продуктивност за работа, месо и мляко, с неголям ръст, притежава плътна и здрава костна система, стегната, дееспособна мускулатура и здрави сухожилия.
Сивото искърско говедо е отродие на Местното сиво говедо. Сивото искърско говедо се е оформило в района, обхващащ долините на реките Искър, Вит, Осъм и Росица. Наличието на по-голяма влага и по-богати почви са осигурявали по-добра фуражна база, която съчетана със системен отбор и подбор са позволили създаването на един по-едър и по-млечен тип в сравнение с Местното сиво говедо.
Ранните публикации по говедовъдство имат предимно описателен характер. Задълбочени проучвания са проведени главно върху Искърското говедо. Местното сиво говедо през този период не е спирало вниманието на изследователите и развъждането му в чисто състояние, не е било обект на изследване. По-късни задълбочени изследвания дават характеристика за нивото на продуктивност на Местното сиво говедо и някои биологични показатели.
Категорични изводи за произхода на Местното сиво говедо не са правени. Едно виждане за одомашняване в района на Балканския полуостров, както и хилядолетното отглеждане на тези животни при едни и същи условия, по-лесно може да обясни почти невероятната им издръжливост към неблагоприятните фактори.
Според краниологични изследвания Местното сиво говедо е произлязло от кръстосване с късорогото Bos taurus Brachiceros и дългорогото Bos taurus primigenius. То е с комбинирана продуктивност за работа, месо и мляко, с неголям ръст, притежава плътна и здрава костна система, стегната, дееспособна мускулатура и здрави сухожилия.
Сивото искърско говедо е отродие на Местното сиво говедо. Сивото искърско говедо се е оформило в района, обхващащ долините на реките Искър, Вит, Осъм и Росица. Наличието на по-голяма влага и по-богати почви са осигурявали по-добра фуражна база, която съчетана със системен отбор и подбор са позволили създаването на един по-едър и по-млечен тип в сравнение с Местното сиво говедо.
Ранните публикации по говедовъдство имат предимно описателен характер. Задълбочени проучвания са проведени главно върху Искърското говедо. Местното сиво говедо през този период не е спирало вниманието на изследователите и развъждането му в чисто състояние, не е било обект на изследване. По-късни задълбочени изследвания дават характеристика за нивото на продуктивност на Местното сиво говедо и някои биологични показатели.
Външни породни признаци на Българско сиво говедо
Тяло: дребно, късо, със сравнително сухи форми.
Глава: средно голяма, продълговата, съразмерна на тялото. Челото е право или леко вдлъбнато между очните орбити. Очите са средно големи, черни, живи. Ушите са неголеми, подвижни. От вътрешната страна са силно окосмени от дълги косми, които излизат няколко сантиметра навън. При Искърските крави тази окосменост не е така добре изразена. Кожата от вътрешната страна е бледожълтеникава и мазна. Носното огледало е черно, обрасло в периферната си част от дълги и редки косми. Муцуната е нежна с добре изразени ноздри. Рогата са с правилна вилообразна форма. Изключения не се срещат. Те са светли (сиво-бели) с черен връх. Рогата на биците са по-дебели, по-къси, странично растящи.
Шия: средно дълга, правилна, добре свързана с трупа. По предната й част има добре оформена кожна гънка (гердан). При биците шията е силно замускулена и при изправено положение придава внушителен вид на главата.
Гръбна линия: права и без недостатъци. Отделните части холка, гръб, поясница и крупа са здраво свързани и сравнително добре замускулени. Това се дължи на интензивното движение на животните през всички сезони на годината.
Гръден кош: дълбоки и умерено широки. Кравите се отличават с добре развит и съразмерен гръден кош. Срещат се и по-висококраки крави, но това обикновено се дължи на рано заплождане на юници, които впоследствие са изостанали в развитието си.
Крупа: недостатъчно развита в ширина и подчертано заострена назад.
Крайници: Показател, на който се е обръщало особено внимание, тъй като до скоро сивите говеда са били използвани за работни животни. Крайниците са здрави, правилно поставени. Те са с добре развити стави и здрави сухожилия. Местното говедо има лека, бърза и свободна крачка. Сивите крави тичат в характерен бърз тръс. Копитата са малки и прибрани. Метакарпалните и метатарзалните кости са по-изправени.
Виме: с по-тънка, мека и еластична кожа, обрасла с редки и нежни косми. Средно по големина, с еднакви по размер и форма цицки. Млечните признаци не са силно изразени.
Кожа: средно дебела, еластична. Пигментирана е тъмно и само в областта на вимето, млечното огледало и между предните крака е оцветена в бледо жълтеникаво. Опашка: тънка, дълга и завършва с кичур от дълги, тъмно пигментирани косми.
Космена покривка: сива с нюанси от по-тъмно до по-светло. Рядко се срещат крави с жълтеникав оттенък. Около очите има черни петна, подчертани по-добре от долната страна.
Глава: средно голяма, продълговата, съразмерна на тялото. Челото е право или леко вдлъбнато между очните орбити. Очите са средно големи, черни, живи. Ушите са неголеми, подвижни. От вътрешната страна са силно окосмени от дълги косми, които излизат няколко сантиметра навън. При Искърските крави тази окосменост не е така добре изразена. Кожата от вътрешната страна е бледожълтеникава и мазна. Носното огледало е черно, обрасло в периферната си част от дълги и редки косми. Муцуната е нежна с добре изразени ноздри. Рогата са с правилна вилообразна форма. Изключения не се срещат. Те са светли (сиво-бели) с черен връх. Рогата на биците са по-дебели, по-къси, странично растящи.
Шия: средно дълга, правилна, добре свързана с трупа. По предната й част има добре оформена кожна гънка (гердан). При биците шията е силно замускулена и при изправено положение придава внушителен вид на главата.
Гръбна линия: права и без недостатъци. Отделните части холка, гръб, поясница и крупа са здраво свързани и сравнително добре замускулени. Това се дължи на интензивното движение на животните през всички сезони на годината.
Гръден кош: дълбоки и умерено широки. Кравите се отличават с добре развит и съразмерен гръден кош. Срещат се и по-висококраки крави, но това обикновено се дължи на рано заплождане на юници, които впоследствие са изостанали в развитието си.
Крупа: недостатъчно развита в ширина и подчертано заострена назад.
Крайници: Показател, на който се е обръщало особено внимание, тъй като до скоро сивите говеда са били използвани за работни животни. Крайниците са здрави, правилно поставени. Те са с добре развити стави и здрави сухожилия. Местното говедо има лека, бърза и свободна крачка. Сивите крави тичат в характерен бърз тръс. Копитата са малки и прибрани. Метакарпалните и метатарзалните кости са по-изправени.
Виме: с по-тънка, мека и еластична кожа, обрасла с редки и нежни косми. Средно по големина, с еднакви по размер и форма цицки. Млечните признаци не са силно изразени.
Кожа: средно дебела, еластична. Пигментирана е тъмно и само в областта на вимето, млечното огледало и между предните крака е оцветена в бледо жълтеникаво. Опашка: тънка, дълга и завършва с кичур от дълги, тъмно пигментирани косми.
Космена покривка: сива с нюанси от по-тъмно до по-светло. Рядко се срещат крави с жълтеникав оттенък. Около очите има черни петна, подчертани по-добре от долната страна.
Породи пуйки със стопанско значение
В света са създадени много породи и хибриди пуйки. Тези птици заемат второ място по разпространение след кокошките. Най-голямо стопанско значение имат следните породи пуйки: Обикновената бронзова, Широкогръдата бронзова, Бялата холандска, Бялата белтсвилска, Бялата императорска и др.
Бронзовата пуйка е създадена в САЩ. Оперението й е черно с бронзов оттенък. Пуяците имат на гърдите кичур от черни нишковидни пера, подобни на четка. Кожата е бяла. Пуйките тежат 8-9 кг, а пуяците - 15-16 кг. Пуйчетата на 120-дневна възраст достигат жива маса 5-5,5 кг с разход на фураж 2,8-3 кг за 1 кг прираст. Носливостта е добра - 80-100 яйца.
Чрез продължителна селекция за получаване на повече бяло месо е получена породата Широкогръдата бронзова пуйка, която има по-висока интензивност на растеж и висока жива маса. На едногодишна възраст пуйките тежат 10-12 кг, а пуяците - 17-20 кг. На 120-дневна възраст женските пуйчета тежат 5,5-6 кг, а мъжките - 7-8 кг при разход на фураж за 1 кг прираст 2,7 кг. Поради отличните си месодайни качества тази порода е използвана в почти всички части на света за създаване на много нови породи и хибриди пуйки.
Холандската бяла пуйка е с бяло оперение, като на гърдите пуяците имат черен кичур от нишковидни пера. В САЩ от нея е създадена по-високо продуктивна пуйка с жива маса при пуяците 10-11 кг, а при пуйките 6-6,5 кг. Носливостта е 85-90 яйца. Характерно за нея е по-нежното и сочно месо в сравнение с месото на другите пуйки.
Бялата императорска пуйка е разновидност на Бялата широкогръда пуйка. Създадени са в САЩ. Птиците имат едро тяло, много добре замускулени гърди, дълга гръдна кост и широко поставени крака. Пуяците на 12-месечна възраст тежат 16-18 кг, а пуйките - 8-10 кг. Носливостта на тази порода пуйки е добра - 80-90 яйца. Пуйчетата имат добра скорозрелост. Внесените у нас още през 1960 г. от Израел пуйки се поддържат чистопородно. Мъжките тежат 13-14 кг, а женските 7-7,5 кг. Четиримесечни пуйчета са с маса 5-6 кг.
Бронзовата пуйка е създадена в САЩ. Оперението й е черно с бронзов оттенък. Пуяците имат на гърдите кичур от черни нишковидни пера, подобни на четка. Кожата е бяла. Пуйките тежат 8-9 кг, а пуяците - 15-16 кг. Пуйчетата на 120-дневна възраст достигат жива маса 5-5,5 кг с разход на фураж 2,8-3 кг за 1 кг прираст. Носливостта е добра - 80-100 яйца.
Чрез продължителна селекция за получаване на повече бяло месо е получена породата Широкогръдата бронзова пуйка, която има по-висока интензивност на растеж и висока жива маса. На едногодишна възраст пуйките тежат 10-12 кг, а пуяците - 17-20 кг. На 120-дневна възраст женските пуйчета тежат 5,5-6 кг, а мъжките - 7-8 кг при разход на фураж за 1 кг прираст 2,7 кг. Поради отличните си месодайни качества тази порода е използвана в почти всички части на света за създаване на много нови породи и хибриди пуйки.
Холандската бяла пуйка е с бяло оперение, като на гърдите пуяците имат черен кичур от нишковидни пера. В САЩ от нея е създадена по-високо продуктивна пуйка с жива маса при пуяците 10-11 кг, а при пуйките 6-6,5 кг. Носливостта е 85-90 яйца. Характерно за нея е по-нежното и сочно месо в сравнение с месото на другите пуйки.
Бялата императорска пуйка е разновидност на Бялата широкогръда пуйка. Създадени са в САЩ. Птиците имат едро тяло, много добре замускулени гърди, дълга гръдна кост и широко поставени крака. Пуяците на 12-месечна възраст тежат 16-18 кг, а пуйките - 8-10 кг. Носливостта на тази порода пуйки е добра - 80-90 яйца. Пуйчетата имат добра скорозрелост. Внесените у нас още през 1960 г. от Израел пуйки се поддържат чистопородно. Мъжките тежат 13-14 кг, а женските 7-7,5 кг. Четиримесечни пуйчета са с маса 5-6 кг.
Събиране, пренасяне и складиране на прашец
При посещаването на цветовете пчелите неизбежно влизат в контакт с прашниците; тогава зрелият цветен прашец се пренася върху телата им. В зависимост от устройството на цвета или от количеството на прашеца прашецът попада върху главата, гърдите или коремчето или се посипва равномерно по цялото тяло на пчелата.
Медоносната пчела си прави "панталонки", или „кошнички" от полена, т.е. оформя от него две купчинки, прикрепва ги към третата двойка крака и така ги пренася до кошера.
Процесът на събирането на прашец се състои от две фази:
Първоначално пчелата обработва прашника на растението с езичето и с горните си челюсти. Така все още затворените прашници биват разкъсани и прашецът се изсипва с помощта на активни движения на горните челюсти и предните крака; едновременно с това пчелата го навлажнява с хоботчето си с мед от медовата гушка или с нектар от цвета, и то така обилно, че всички прашецови зрънца стават лепкави.
При втората фаза пчелата отлита от цвета. Пчелата започва да почиства тялото си и да оформя „панталонките" с трите си чифта крака. С първата двойка крака с помощта на четчиците и стъпалното членче пчелата събира прашеца от главата, устата и шийната област. През това време хоботчето е в постоянно движение и продължава да доставя течност. С втората двойка крака почиства гърдите и поема събрания от първата двойка крака прашец, който след това се предава на третата, задната двойка крака, и то по следния начин: краката от средния чифт се прокарват през четчиците на петите на успоредно ориентираните задни крака - така прашецът полепва по тях. Чрез бързи успоредни триещи движения навлажнените прашецови зрънца от четчиците на единия заден крак се престъргват през гребенчето на другия. Така постепенно с помощта на лопатката за прашец от получените прашецови зрънца в кошничката се оформят малки клъбца, които се пренасят до кошера.
Теглото и размерите на съдържанието на всяка от кошничките може да се различават много в зависимост от вида на растението, продължителността на събирането и разстоянието до източника на храна. Сравнително големи количества прашец се получават от върбите, рапицата и царевицата, а по-малки - от черешите и различните видове детелина. Средното тегло е 15 мг за двойка натоварени кошнички. По отношение на събирането на прашец дневната продуктивност на едно семейство е забележителна. Не са рядкост количества от 1 до 2 кг пренесен прашец.
Медоносната пчела си прави "панталонки", или „кошнички" от полена, т.е. оформя от него две купчинки, прикрепва ги към третата двойка крака и така ги пренася до кошера.
Процесът на събирането на прашец се състои от две фази:
Първоначално пчелата обработва прашника на растението с езичето и с горните си челюсти. Така все още затворените прашници биват разкъсани и прашецът се изсипва с помощта на активни движения на горните челюсти и предните крака; едновременно с това пчелата го навлажнява с хоботчето си с мед от медовата гушка или с нектар от цвета, и то така обилно, че всички прашецови зрънца стават лепкави.
При втората фаза пчелата отлита от цвета. Пчелата започва да почиства тялото си и да оформя „панталонките" с трите си чифта крака. С първата двойка крака с помощта на четчиците и стъпалното членче пчелата събира прашеца от главата, устата и шийната област. През това време хоботчето е в постоянно движение и продължава да доставя течност. С втората двойка крака почиства гърдите и поема събрания от първата двойка крака прашец, който след това се предава на третата, задната двойка крака, и то по следния начин: краката от средния чифт се прокарват през четчиците на петите на успоредно ориентираните задни крака - така прашецът полепва по тях. Чрез бързи успоредни триещи движения навлажнените прашецови зрънца от четчиците на единия заден крак се престъргват през гребенчето на другия. Така постепенно с помощта на лопатката за прашец от получените прашецови зрънца в кошничката се оформят малки клъбца, които се пренасят до кошера.
Теглото и размерите на съдържанието на всяка от кошничките може да се различават много в зависимост от вида на растението, продължителността на събирането и разстоянието до източника на храна. Сравнително големи количества прашец се получават от върбите, рапицата и царевицата, а по-малки - от черешите и различните видове детелина. Средното тегло е 15 мг за двойка натоварени кошнички. По отношение на събирането на прашец дневната продуктивност на едно семейство е забележителна. Не са рядкост количества от 1 до 2 кг пренесен прашец.
СЕМЕЙСТВО ЛЮТИКОВИ (Ranunculaceae)
ПОЛСКА ЧЕЛЕБИТКА
(Nigella arvensis)
Полската челебитка най-често ще намерите в посевите от зимна пшеница и ръж, в старите люцернови ливади и лозя и сред окопните култури, както и в залежите и в изоставените ниви. Ще я срещнете също по сухите поляни и сред разредените дъбови гори и храсталаци. Ето и белезите, по които най-лесно ще я разпознаете.
Полската челебитка е високо до петдесетина сантиметра сиво-зелено, често и със синкав оттенък, едногодишно тревисто растение. Стъблото й е изправено, слабо разклонено, с последователни приседнали листа, петурите на които са 2 — 3 пъти пересто разсечени на ланцетно-шиловидни делчета.
Полската челебитка започва да цъфти през юни и цъфтежът й продължава до октомври. Цветовете й са гълъбовосини или синкавозелени до белезникави, изпъстрени със зелени жилки. Те са единични, връхно разположени. Имат правилен околоцветник, съставен от 5 свободни, хоризонтално разперени, венчевидно обагрени чашелистчета. Петурката им е почти закръглена, но на върха е късо заострена, а в основата — изведнъж стеснена в дълъг нокът. Нормално венче липсва. Всички венчелистчета, те са 8 — 10 на брой, са видоизменени в малки двуустни нектарници, всеки с бледа синьо-виолетова дръжка, белезникавосиня горна и зеленикава долна устна, изпъстрена с виолетови жилки.
Тичинките са белезникавосини или зеленикави, с островърхи прашници. Плодниците са най-често 3—5, рядко 8, сраснали от основата докъм средата си. Плодовете са сборни, съставени от сраснали също докъм средата мехунки. Семената са дълги около 2 мм, триръбести и са почти черни, поради което в някои краища на страната наричат полската челебитка и с името черника.
Полската челебитка е вредно плевелно растение.
(Nigella arvensis)
Полската челебитка най-често ще намерите в посевите от зимна пшеница и ръж, в старите люцернови ливади и лозя и сред окопните култури, както и в залежите и в изоставените ниви. Ще я срещнете също по сухите поляни и сред разредените дъбови гори и храсталаци. Ето и белезите, по които най-лесно ще я разпознаете.
Полската челебитка е високо до петдесетина сантиметра сиво-зелено, често и със синкав оттенък, едногодишно тревисто растение. Стъблото й е изправено, слабо разклонено, с последователни приседнали листа, петурите на които са 2 — 3 пъти пересто разсечени на ланцетно-шиловидни делчета.
Полската челебитка започва да цъфти през юни и цъфтежът й продължава до октомври. Цветовете й са гълъбовосини или синкавозелени до белезникави, изпъстрени със зелени жилки. Те са единични, връхно разположени. Имат правилен околоцветник, съставен от 5 свободни, хоризонтално разперени, венчевидно обагрени чашелистчета. Петурката им е почти закръглена, но на върха е късо заострена, а в основата — изведнъж стеснена в дълъг нокът. Нормално венче липсва. Всички венчелистчета, те са 8 — 10 на брой, са видоизменени в малки двуустни нектарници, всеки с бледа синьо-виолетова дръжка, белезникавосиня горна и зеленикава долна устна, изпъстрена с виолетови жилки.
Тичинките са белезникавосини или зеленикави, с островърхи прашници. Плодниците са най-често 3—5, рядко 8, сраснали от основата докъм средата си. Плодовете са сборни, съставени от сраснали също докъм средата мехунки. Семената са дълги около 2 мм, триръбести и са почти черни, поради което в някои краища на страната наричат полската челебитка и с името черника.
Полската челебитка е вредно плевелно растение.
Пълзящо Лютиче (Ranunculus repens)
Пълзящото лютиче се среща из цялата страна. През май вече ще го видите да се жълтее отдалече из по-влажните ливади и в крайречните гори, по затревените брегове и дъна на рововете, изкопите и крайпътните канавки, край напоителните канали. Ще го откриете също навсякъде по замочурените и заблатените места от крайбрежието на морето докъм 2000 м надм.в. в планините.
Пълзящото лютиче е многогодишно тревисто растение, високо от десетина до четиридесетина сантиметра. В почвата то развива дълго коренище с многобройни шнуровидни корени. От коренището всяка пролет израстват цветоносните стъбла. Те рядко растат изправени, обикновено се стелят по почвата (тип лежащи стъбла) или само връхната им част се извива дъговидно и расте нагоре (тип възходящи стъбла) .
Цветовете на пълзящото лютиче са връхно разположени на изправени дълги и набраздени дръжки. Те са златисто-жълти (когато напълно се отварят достигат 2—3 сантиметра в диаметър), с правилен двоен околоцветник, образуван от 5 чашелистчета и 5 венчелистчета. Плодът е сборен, съставен от многобройни опадващи поотделно едносеменни плодчета — орехчета. Всяко от тях завършва с късо право или кукесто извито носче.
Само по цветовете обаче пълзящото лютиче трудно може да се отличи от другите видове жълтоцветни лютичета, които се срещат у нас. Много по-характерни са листата му. С изключение на връхните всички останали стъблови листа и при основните са с дълги дръжки. При това дръжките на средния дял и на средното делче са по-дълги от дръжките на страничните.
Ботаническата характеристика на пълзящото лютиче включва още един характерен за него белег — наличието на облистени надземни пълзящи издънки в основата на цветоносното му стъбло. Заради тях се и нарича пълзящо лютиче. Пълзящите издънки се вкореняват във възлите и от всеки вкоренен възел (при благоприятни условия само едно растение може да образува около 60 такива възела) през следващата година израства ново самостоятелно растение. По този начин пълзящото лютиче непрекъснато разширява „владенията" си.
Пълзящото лютиче подобно на всички останали лютичета е с лютив вкус и е отровно. Тревопасните животни го избягват, не го пасат и затова то се причислява към вредните ливадни плевели. А и никаква друга полза от него няма.
Пълзящото лютиче е многогодишно тревисто растение, високо от десетина до четиридесетина сантиметра. В почвата то развива дълго коренище с многобройни шнуровидни корени. От коренището всяка пролет израстват цветоносните стъбла. Те рядко растат изправени, обикновено се стелят по почвата (тип лежащи стъбла) или само връхната им част се извива дъговидно и расте нагоре (тип възходящи стъбла) .
Цветовете на пълзящото лютиче са връхно разположени на изправени дълги и набраздени дръжки. Те са златисто-жълти (когато напълно се отварят достигат 2—3 сантиметра в диаметър), с правилен двоен околоцветник, образуван от 5 чашелистчета и 5 венчелистчета. Плодът е сборен, съставен от многобройни опадващи поотделно едносеменни плодчета — орехчета. Всяко от тях завършва с късо право или кукесто извито носче.
Само по цветовете обаче пълзящото лютиче трудно може да се отличи от другите видове жълтоцветни лютичета, които се срещат у нас. Много по-характерни са листата му. С изключение на връхните всички останали стъблови листа и при основните са с дълги дръжки. При това дръжките на средния дял и на средното делче са по-дълги от дръжките на страничните.
Ботаническата характеристика на пълзящото лютиче включва още един характерен за него белег — наличието на облистени надземни пълзящи издънки в основата на цветоносното му стъбло. Заради тях се и нарича пълзящо лютиче. Пълзящите издънки се вкореняват във възлите и от всеки вкоренен възел (при благоприятни условия само едно растение може да образува около 60 такива възела) през следващата година израства ново самостоятелно растение. По този начин пълзящото лютиче непрекъснато разширява „владенията" си.
Пълзящото лютиче подобно на всички останали лютичета е с лютив вкус и е отровно. Тревопасните животни го избягват, не го пасат и затова то се причислява към вредните ливадни плевели. А и никаква друга полза от него няма.
БИЛКИТЕ И НАШЕТО ЗДРАВЕ
Анасон — Pimpinella anisum L.
За мнозина наши съвременници лекуването с билки е нещо остаряло, отживелица от дълбока древност. Безспорно успехите на синтетичната химия дадоха възможност в лабораториите да се създадат стотици нови, несъществуващи в природата органични съединения, с които сега се лекуват много болести, от които страда човек. Тази вяра в неограничените възможности на химията бе разколебана с откриването на нов вид лекарствени вещества, получени от растенията. Касае се за така наречените антибиотици — лекарствени препарати, получени от определени видове гъби и някои родствени на тях организми. Успехът, който имаше пеницилинът, застави мнозина да се обърнат към стария неизчерпаем източник за създаване на лекарства — растенията. Разбира се, не бива да се подценяват успехите на синтетичната химия и нейните възможности, но не бива също и да се мисли, че растенията са дали всичко, което те могат да дадат за здравето на човечеството.
Една от основните задачи на фитохимията е да изолира действащите вещества от лекарствените растения в чист вид. При това обаче се премахват и много други полезни вещества, които се съдържат в тях и биха имали благоприятно въздействие върху здравето на човека. Така синтетичният витамин С не може да замени по действие витамин С например в шипките, които освен него съдържат и провитамин А, витамин К, плодови киселини, захари и други вещества. От друга страна, много от съставните части на растението имат по-добро лечебно действие, когато се използва цялото растение, а не отделни негови химични съставки. Това се дължи на взаимното влияние на различните вещества, съдържащи се в него. Така например гликозидите на вълнестия напръстник (Digitalis lanata Ehrh.) в чисто състояние са слабо разтворими във вода. Когато обаче се взимат като запарка от цялото растение, те се разтварят във водата поради взаимното действие на съдържащите се в него вещества, като сапонини, органични киселини и др. В някои случаи и хининовите кори (Cortex chinae) са по-ценни от хинина, лудото биле (Atropa belladonna L.) — от атропина и т. н. Ето защо често в медицината се препоръчва да се използва цялостният извлек от дадено лекарствено растение, а не отделни изолати от него.
Според Гамерман (А. Гамерман и др. «Растения делители», Москва, 1963) предимството на лекарствените растения пред веществата, създавани от фармацевтичната химия, се състои в това, че растителното вещество се образува в живата клетка. Каквато и да е разликата между растенията и животните, основната единица — клетките, — от които са изградени телата и на растенията, и на животните, има много общи неща, изразяващи се в сходството на някои важни биохимични процеси, които протичат в клетките както на животните, така и на растенията. Ето защо активните вещества, съдържащи се в растителната клетка, дори когато са отровни, не рушат рязко и силно хода на процесите в живата клетка на човека и животните, както това правят някои вещества, получени по химичен път. Това се дължи на обстоятелството, че в продължение на милиони години животните, хранейки се с висшите растения, които са били техен основен източник на храна, са се приспособявали към веществата, съдържащи се в тези растения, и са изграждали тялото си от тях. Тази непосредствена хранителна връзка между животните и растенията е причината и за тясната химична връзка между съставните части на растенията и нормалната работа на органите на животните и човека. От това се определя и превъзходството на лекарствените природни вещества над химичните. Те оказват особено благоприятно лечебно действие при хронични заболявания и при стари хора, където защитната и обезвредяваща отровите сила на организма е значително отслабнала.
От данните, с които разполагаме за лекарствените растения и перспективите на използването им, можем уверено да кажем, че още дълго време скромните билки, които растат из горите и полята, ще служат за укрепване здравето на човека.
За мнозина наши съвременници лекуването с билки е нещо остаряло, отживелица от дълбока древност. Безспорно успехите на синтетичната химия дадоха възможност в лабораториите да се създадат стотици нови, несъществуващи в природата органични съединения, с които сега се лекуват много болести, от които страда човек. Тази вяра в неограничените възможности на химията бе разколебана с откриването на нов вид лекарствени вещества, получени от растенията. Касае се за така наречените антибиотици — лекарствени препарати, получени от определени видове гъби и някои родствени на тях организми. Успехът, който имаше пеницилинът, застави мнозина да се обърнат към стария неизчерпаем източник за създаване на лекарства — растенията. Разбира се, не бива да се подценяват успехите на синтетичната химия и нейните възможности, но не бива също и да се мисли, че растенията са дали всичко, което те могат да дадат за здравето на човечеството.
Една от основните задачи на фитохимията е да изолира действащите вещества от лекарствените растения в чист вид. При това обаче се премахват и много други полезни вещества, които се съдържат в тях и биха имали благоприятно въздействие върху здравето на човека. Така синтетичният витамин С не може да замени по действие витамин С например в шипките, които освен него съдържат и провитамин А, витамин К, плодови киселини, захари и други вещества. От друга страна, много от съставните части на растението имат по-добро лечебно действие, когато се използва цялото растение, а не отделни негови химични съставки. Това се дължи на взаимното влияние на различните вещества, съдържащи се в него. Така например гликозидите на вълнестия напръстник (Digitalis lanata Ehrh.) в чисто състояние са слабо разтворими във вода. Когато обаче се взимат като запарка от цялото растение, те се разтварят във водата поради взаимното действие на съдържащите се в него вещества, като сапонини, органични киселини и др. В някои случаи и хининовите кори (Cortex chinae) са по-ценни от хинина, лудото биле (Atropa belladonna L.) — от атропина и т. н. Ето защо често в медицината се препоръчва да се използва цялостният извлек от дадено лекарствено растение, а не отделни изолати от него.
Според Гамерман (А. Гамерман и др. «Растения делители», Москва, 1963) предимството на лекарствените растения пред веществата, създавани от фармацевтичната химия, се състои в това, че растителното вещество се образува в живата клетка. Каквато и да е разликата между растенията и животните, основната единица — клетките, — от които са изградени телата и на растенията, и на животните, има много общи неща, изразяващи се в сходството на някои важни биохимични процеси, които протичат в клетките както на животните, така и на растенията. Ето защо активните вещества, съдържащи се в растителната клетка, дори когато са отровни, не рушат рязко и силно хода на процесите в живата клетка на човека и животните, както това правят някои вещества, получени по химичен път. Това се дължи на обстоятелството, че в продължение на милиони години животните, хранейки се с висшите растения, които са били техен основен източник на храна, са се приспособявали към веществата, съдържащи се в тези растения, и са изграждали тялото си от тях. Тази непосредствена хранителна връзка между животните и растенията е причината и за тясната химична връзка между съставните части на растенията и нормалната работа на органите на животните и човека. От това се определя и превъзходството на лекарствените природни вещества над химичните. Те оказват особено благоприятно лечебно действие при хронични заболявания и при стари хора, където защитната и обезвредяваща отровите сила на организма е значително отслабнала.
От данните, с които разполагаме за лекарствените растения и перспективите на използването им, можем уверено да кажем, че още дълго време скромните билки, които растат из горите и полята, ще служат за укрепване здравето на човека.
ПРАВИЛА ЗА БРАНЕ, СУШЕНЕ И ЗАПАЗВАНЕ НА ЛЕКАРСТВЕНИТЕ РАСТЕНИЯ
Не през всяко време на годината растенията съдържат достатъчно лечебни-вещества, които ги правят лекарствени. Ето защо за най-пълноценното използване на лекарствените растения е необходимо да се знае кога те могат да се събират — през кое годишно време и в коя фаза на развитието им. Трябва да се знае например, че обикновено стръковете и листата се берат малко преди или през време на цъфтежа, а цветовете — малко преди или след пълното им разтваряне; плодовете се берат напълно узрели, а корените и другите подземни части — през есента след увяхването на надземната част на растението или рано напролет преди да започне развитието им; корите се белят през есента след узряването на плодовете или рано напролет при започване на сокодвижението (преди развитието на растението); пъпките — рано напролет преди разпукването им, а семената — малко преди или при пълното им узряване.
Защо са се наложили тези правила? Билките се ценят по съдържанието на лечебните вещества в тях. Самото концентриране на тези вещества не става равномерно в цялото растение, а в определени негови органи (пъпки, листа, цветове, корени, семена, плодове). От друга страна, количеството на лекарственото вещество се мени в зависимост от фазите на развитие на растението, от годишното време (дъждовно, сухо), от почвените условия, от географската ширина и др. Така например листата на момината сълза (Convallaria majalis L.) са почти два пъти по-богати на лечебни вещества, когато се берат преди цъфтежа (около две седмици), отколкото през време на цъфтежа. Коренът на ружата (Althaea officinalis L.) съдържа през периода на цъфтежа малко скорбяла и слузни вещества, докато през есента, след увяхването на надземната част, тези вещества са най-много. В сладкия корен (Glycyrrhiza glabra L.) количеството на глицеризина е по-голямо през време на пълния цъфтеж, а към края му то силно намалява. Съдържанието на морфин в сънотворния мак (Papaver somniferumL.) и на никотин в тютюна (Nicotiana tabacum L.) е най-малко в началните фази, докато в края на развитието на растението то силно се увеличава. При някои растения се забелязва обратното явление. Например в кърпикожуха (Colchicum automnale.) силно отровният алкалоид колхицин е в голямо количество през пролетта, а през есента силно намалява. Корените на лудото биле (Atropa belladonna L.) са по-богати на алкалоиди през пролетта, отколкото през есента. Такива колебания се наблюдават и в други растения. Така например плодовете на църкалото, дивата краставица [Ecbalium elaterium .A. Rich.] през време на цъфтежа са силно отровни. Същото се отнася и за блатняка (Caltha palustris L.), който преди цъфтежа си може да служи за храна на добитъка, а през време на цъфтежа става силно отровен. От друга страна, растенията, изложени повече на слънце, съдържат по-голямо количество етерично масло, отколкото растящите на сянка. Възрастта на растенията също може да окаже влияние върху количеството и качеството на съдържащите се в тях действащи вещества. Младите дъбови кори например са по-богати на танин от старите, но старите пък са по-богати на горчиви вещества.
По-старите хининови дървета съдържат в корите си по-голямо количество хинин, отколкото по-младите.
Да се определя точно времето, когато започва или когато завършва дадена фаза от развитието на едно растение, е невъзможно, понеже това зависи от много фактори — географско разпространение, климат, годишно време (суша, дъждове, ранна пролет или продължителна зима), почвени условия и др.
Необходимо е да се знае, че самото бране, с малки изключения, трябва да се извършва в сухо и слънчево време сутрин, след вдигане на росата. Растения, които са брани росни и след дъжд, при сушене почерняват или бързо се запарват и мухлясват.
Билкоберачът, преди да пристъпи към събиране на лекарствените растения, трябва не само да е добре запознат с техниката на брането, но и да знае кое растение и коя част от него е необходимо да се бере, в какво количество, какъв е начинът на сушене, опаковане и запазване. Необходимо е добре да се знаят и ботаническите особености на растенията, защото има доста видове, подвидове и форми, които си приличат много и може да се смесят. При всяко съмнение берачът трябва да се обърне за съвет към отговорника по билкосъбирането, към някой специалист или направо към Билкокооп. Именно от Билкокооп се получават инструкции какви билки да се берат, в какво количество, какви са правилата за брането и сушенето, какви са изкупните цени на билките, както и други въпроси, интересуващи билкоберача. Билкоберачът трябва добре да разпознава отровните растения. При бране на отровни билки не бива да се пипат очите, устата, носът, ушите и други части на тялото с ръце, а след привършване на събирането те трябва добре да се измият със сапун. Забранено е деца да се занимават с бране на отровни билки. При самото събиране да не се берат наядени, изсъхнали, вдървенели, почернели или силно замърсени растителни части. Отровните билки да се берат отделно от неотровните. Самата беритба на билките да става не чрез скубане и късане, а чрез рязане с нож или ножица, като се отрязва само тази част, която се използва, и се оставят известен брой растения за размножаване. Не се разрешава бране на рядко срещащи се растения. Правилно е при всяко излизане да се бере само една билка. По този начин се избягва смесването, а и производителността на труда е по-голяма. Събраните растения се поставят в кошове, в сандъци или в кошници (не в чували) рехаво, без да се притъпкват. В противен случай при сушенето те се запарват и почерняват.
Билките трябва да се сушат не по-късно от 5—6 часа след брането им, като за предпочитане е това да става в сушилня. Ето защо билкоберачът трябва предварително да е приготвил необходимия инвентар за сушенето им. При правилно изсушаване растението запазва действащите си вещества, не мухлясва, не почернява и не ферментира. Бавното сушене води до загниване на растенията, а много бързото (без вентилация) — до разлагане на съдържащите се в тях действащи вещества.
На сушене се подлагат всички растения, с изключение на тези, които подобно на мъжката папрат (коренищата), момината сълза, змийската хурка, белият крем и др. се употребяват в прясно състояние. Самото сушене е много важно за определяне качеството на билките и на него трябва да се гледа с голяма сериозност.
Като общо правило трябва да се знае, че надземните части (стръковете) се сушат дотогава, докато стъблената част започне при огъване да се чупи, а не да се превива. Листата се сушат дотогава, докато средният дебел нерв на листа при огъване също се чупи, а листата, стиснати в шепа, при отпускане на ръката, не образуват топка, а веднага се разпадат. Това се отнася и за корените, и за коренищата, които също при превиване трябва да се чупят, а не да се огъват. За по-бързо изсушаване месестите и дебелите корени предварително се нацепват. Правилно изсушените кори също трябва лесно да се чупят при превиване, а пъпките при стриване лесно да се разпадат.
Установено е, че най-правилно е растенията, съдържащи етерични масла, да се сушат при температура 30—40°С. Останалите могат да се сушат и при температура 45—70°С, а месестите плодове (шипки, малини, ягоди, глог и др.) — при температура 60—100°С. При сушене сушилнята трябва да се загрява постепенно, докато се стигне до определения максимум, като се осигури добра вентилация. По този начин се избягва сбръчкването по повърхността на растенията, което пречи за по-бързото изсушаване на вътрешната им част.
Както преди, така и след изсушаването билките се преглеждат и се почистват от пожълтели, наядени, изсъхнали и изгнили растителни части, а също и от попаднали в тях други предмети и се пристъпва към опаковането им. Обикновено цветовете се опаковат в обвити с хартия шперплатови сандъци, които се пълнят, без да се притъпкват. Листата може и да се балират, като някои от тях (мента, вълнест напръстник, лудо биле, блян и др.) се сдагат в шперплатови каси. Стръковете, корените и коренищата се опаковат в торби или бали. Семената и плодовете се опаковат в книжни или конопени торби.
Защо са се наложили тези правила? Билките се ценят по съдържанието на лечебните вещества в тях. Самото концентриране на тези вещества не става равномерно в цялото растение, а в определени негови органи (пъпки, листа, цветове, корени, семена, плодове). От друга страна, количеството на лекарственото вещество се мени в зависимост от фазите на развитие на растението, от годишното време (дъждовно, сухо), от почвените условия, от географската ширина и др. Така например листата на момината сълза (Convallaria majalis L.) са почти два пъти по-богати на лечебни вещества, когато се берат преди цъфтежа (около две седмици), отколкото през време на цъфтежа. Коренът на ружата (Althaea officinalis L.) съдържа през периода на цъфтежа малко скорбяла и слузни вещества, докато през есента, след увяхването на надземната част, тези вещества са най-много. В сладкия корен (Glycyrrhiza glabra L.) количеството на глицеризина е по-голямо през време на пълния цъфтеж, а към края му то силно намалява. Съдържанието на морфин в сънотворния мак (Papaver somniferumL.) и на никотин в тютюна (Nicotiana tabacum L.) е най-малко в началните фази, докато в края на развитието на растението то силно се увеличава. При някои растения се забелязва обратното явление. Например в кърпикожуха (Colchicum automnale.) силно отровният алкалоид колхицин е в голямо количество през пролетта, а през есента силно намалява. Корените на лудото биле (Atropa belladonna L.) са по-богати на алкалоиди през пролетта, отколкото през есента. Такива колебания се наблюдават и в други растения. Така например плодовете на църкалото, дивата краставица [Ecbalium elaterium .A. Rich.] през време на цъфтежа са силно отровни. Същото се отнася и за блатняка (Caltha palustris L.), който преди цъфтежа си може да служи за храна на добитъка, а през време на цъфтежа става силно отровен. От друга страна, растенията, изложени повече на слънце, съдържат по-голямо количество етерично масло, отколкото растящите на сянка. Възрастта на растенията също може да окаже влияние върху количеството и качеството на съдържащите се в тях действащи вещества. Младите дъбови кори например са по-богати на танин от старите, но старите пък са по-богати на горчиви вещества.
По-старите хининови дървета съдържат в корите си по-голямо количество хинин, отколкото по-младите.
Да се определя точно времето, когато започва или когато завършва дадена фаза от развитието на едно растение, е невъзможно, понеже това зависи от много фактори — географско разпространение, климат, годишно време (суша, дъждове, ранна пролет или продължителна зима), почвени условия и др.
Необходимо е да се знае, че самото бране, с малки изключения, трябва да се извършва в сухо и слънчево време сутрин, след вдигане на росата. Растения, които са брани росни и след дъжд, при сушене почерняват или бързо се запарват и мухлясват.
Билкоберачът, преди да пристъпи към събиране на лекарствените растения, трябва не само да е добре запознат с техниката на брането, но и да знае кое растение и коя част от него е необходимо да се бере, в какво количество, какъв е начинът на сушене, опаковане и запазване. Необходимо е добре да се знаят и ботаническите особености на растенията, защото има доста видове, подвидове и форми, които си приличат много и може да се смесят. При всяко съмнение берачът трябва да се обърне за съвет към отговорника по билкосъбирането, към някой специалист или направо към Билкокооп. Именно от Билкокооп се получават инструкции какви билки да се берат, в какво количество, какви са правилата за брането и сушенето, какви са изкупните цени на билките, както и други въпроси, интересуващи билкоберача. Билкоберачът трябва добре да разпознава отровните растения. При бране на отровни билки не бива да се пипат очите, устата, носът, ушите и други части на тялото с ръце, а след привършване на събирането те трябва добре да се измият със сапун. Забранено е деца да се занимават с бране на отровни билки. При самото събиране да не се берат наядени, изсъхнали, вдървенели, почернели или силно замърсени растителни части. Отровните билки да се берат отделно от неотровните. Самата беритба на билките да става не чрез скубане и късане, а чрез рязане с нож или ножица, като се отрязва само тази част, която се използва, и се оставят известен брой растения за размножаване. Не се разрешава бране на рядко срещащи се растения. Правилно е при всяко излизане да се бере само една билка. По този начин се избягва смесването, а и производителността на труда е по-голяма. Събраните растения се поставят в кошове, в сандъци или в кошници (не в чували) рехаво, без да се притъпкват. В противен случай при сушенето те се запарват и почерняват.
Билките трябва да се сушат не по-късно от 5—6 часа след брането им, като за предпочитане е това да става в сушилня. Ето защо билкоберачът трябва предварително да е приготвил необходимия инвентар за сушенето им. При правилно изсушаване растението запазва действащите си вещества, не мухлясва, не почернява и не ферментира. Бавното сушене води до загниване на растенията, а много бързото (без вентилация) — до разлагане на съдържащите се в тях действащи вещества.
На сушене се подлагат всички растения, с изключение на тези, които подобно на мъжката папрат (коренищата), момината сълза, змийската хурка, белият крем и др. се употребяват в прясно състояние. Самото сушене е много важно за определяне качеството на билките и на него трябва да се гледа с голяма сериозност.
Като общо правило трябва да се знае, че надземните части (стръковете) се сушат дотогава, докато стъблената част започне при огъване да се чупи, а не да се превива. Листата се сушат дотогава, докато средният дебел нерв на листа при огъване също се чупи, а листата, стиснати в шепа, при отпускане на ръката, не образуват топка, а веднага се разпадат. Това се отнася и за корените, и за коренищата, които също при превиване трябва да се чупят, а не да се огъват. За по-бързо изсушаване месестите и дебелите корени предварително се нацепват. Правилно изсушените кори също трябва лесно да се чупят при превиване, а пъпките при стриване лесно да се разпадат.
Установено е, че най-правилно е растенията, съдържащи етерични масла, да се сушат при температура 30—40°С. Останалите могат да се сушат и при температура 45—70°С, а месестите плодове (шипки, малини, ягоди, глог и др.) — при температура 60—100°С. При сушене сушилнята трябва да се загрява постепенно, докато се стигне до определения максимум, като се осигури добра вентилация. По този начин се избягва сбръчкването по повърхността на растенията, което пречи за по-бързото изсушаване на вътрешната им част.
Както преди, така и след изсушаването билките се преглеждат и се почистват от пожълтели, наядени, изсъхнали и изгнили растителни части, а също и от попаднали в тях други предмети и се пристъпва към опаковането им. Обикновено цветовете се опаковат в обвити с хартия шперплатови сандъци, които се пълнят, без да се притъпкват. Листата може и да се балират, като някои от тях (мента, вълнест напръстник, лудо биле, блян и др.) се сдагат в шперплатови каси. Стръковете, корените и коренищата се опаковат в торби или бали. Семената и плодовете се опаковат в книжни или конопени торби.
КАКВИ ПРОМЕНИ МОГАТ ДА НАСТЪПЯТ И БИЛКИТЕ ПРИ ИЗСУШАВАНЕТО ИМ
След откъсването на съответните части при събирането на билките те съдържат голямо количество вода и всички техни клетки са още живи. Ако те не се изсушат, ферментите, съдържащи се в растителните клетки, ще продължат своето действие, което би довело до разлагане на лечебните вещества. От друга страна, съдържащата се вода в растенията улеснява развитието на различни видове гъби и бактерии, които окончателно развалят билките, за- това наложително е бързото им сушене. Билките се смятат за добре изсушени, когато съдържат само до 15% вода. Тази вода не може да се изпари, но не оказва влияние върху качеството на лечебното растение.
Ферментите спират действието си при температура 50°С, а при 70°С те се разрушават. Не всички билки обаче трябва да се сушат при 70°С, например етерично маслените растения и др. В такъв случай, когато е необходимо даден вид растение да се суши при по-ниска температура, сушенето трябва да става бързо и при добра вентилация, иначе действуващите вещества силно намаляват, какъвто е случаят с растенията, съдържащи гликозиди. Това се отнася и за етеричномаслените растения, и за растенията, съдържащи витамин С.
При дъбовите кори под действието на ферментите танините се окисляват до флобафени, поради което корите потъмняват. Ферментно разлагане се наблюдава и при корените на жълтата тинтява и други растения. От друга страна, промяната в багрите на редица билки при сушене не винаги се дължи на ферментното разлагане на някои вещества. Значение за промяната в багрите има също така и реакцията на клетъчния сок. Например растенията с неутрална реакция на клетъчния сок (водна детелина) при сушенето почти не променят цвета си. Растенията с кисел сок в клетките (червена боровинка) при сушене обаче потъмняват. Свободните киселини пък, съдържащи се в клетъчния сок, при бавно сушене разрушават хлорофила, в резултат на което настъпва пожълтяване на растението.
Пожълтяването на зелените части на растенията може да бъде причинено и от слънчевите лъчи, които също разрушават хлорофила, затова лекарствените растения задължително се сушат и се пазят на сянка.
Има растения, които трябва да престоят известно време изсушени, за да получат лечебни качества. Така например зърнастецът, чиято кора се употребява за разслабване, добива това си свойство след 1 година поради окисляването на гликозида франгуларозид до гликофрангулин. Ако кората не отлежи 1 година, тя предизвиква повръщане.
От изложеното се вижда, че макар при сушенето в растенията да настъпват известни промени, главните действащи вещества в тях се запазват, когато то е извършено съобразно с изискванията.
Ферментите спират действието си при температура 50°С, а при 70°С те се разрушават. Не всички билки обаче трябва да се сушат при 70°С, например етерично маслените растения и др. В такъв случай, когато е необходимо даден вид растение да се суши при по-ниска температура, сушенето трябва да става бързо и при добра вентилация, иначе действуващите вещества силно намаляват, какъвто е случаят с растенията, съдържащи гликозиди. Това се отнася и за етеричномаслените растения, и за растенията, съдържащи витамин С.
При дъбовите кори под действието на ферментите танините се окисляват до флобафени, поради което корите потъмняват. Ферментно разлагане се наблюдава и при корените на жълтата тинтява и други растения. От друга страна, промяната в багрите на редица билки при сушене не винаги се дължи на ферментното разлагане на някои вещества. Значение за промяната в багрите има също така и реакцията на клетъчния сок. Например растенията с неутрална реакция на клетъчния сок (водна детелина) при сушенето почти не променят цвета си. Растенията с кисел сок в клетките (червена боровинка) при сушене обаче потъмняват. Свободните киселини пък, съдържащи се в клетъчния сок, при бавно сушене разрушават хлорофила, в резултат на което настъпва пожълтяване на растението.
Пожълтяването на зелените части на растенията може да бъде причинено и от слънчевите лъчи, които също разрушават хлорофила, затова лекарствените растения задължително се сушат и се пазят на сянка.
Има растения, които трябва да престоят известно време изсушени, за да получат лечебни качества. Така например зърнастецът, чиято кора се употребява за разслабване, добива това си свойство след 1 година поради окисляването на гликозида франгуларозид до гликофрангулин. Ако кората не отлежи 1 година, тя предизвиква повръщане.
От изложеното се вижда, че макар при сушенето в растенията да настъпват известни промени, главните действащи вещества в тях се запазват, когато то е извършено съобразно с изискванията.
БРАНЕ И СУШЕНЕ НА ЦВЯТ
Цветовете се берат през различни фази от развитието им. Например лайката се бере при разперени вече езичести цзетчета. При някои растения обаче — червен кантарион, пипериче, глог и др.—цветовете се берат преди пълното им разтваряне, а при росянката, жълтия кантарион, лопена, липата и др.,—-след като се разтворят напълно. Кошничките на растенията от сем. Сложноцветни обикновено се събират в началото на цъфтежа. Не се берат прецъфтели, пожълтели, наядени, изсъхнали или замърсени цветове. Самото бране става ръчно, като цветовете се слагат в кошници или кошове рехаво, без да се притъпкват. В противен случай при сушенето те почерняват. Това особено много важи за венечните листа на мака, божура, лопена и др. При събиране на цветове на определена билка трябва да се внимава те да не се смесват с цветовете на други подобни растения; например лайката (Matricaria chamomilla L..) често се смесва с другите видове лайки. Лайката се характеризира с приятна миризма и с високо конично кухо цветно легло. Цветовете на бъза (Sambucus nigra L.), които имат жълти прашници, може да се смесят с цветовете на бъзака
(Sambucus ebulus L.), чиито тичинки са с червени прашници.
Обраните цветове предварително се почистват и се сушат обикновено при 35—40°С, след което се преглеждат и отново се почистват от различни примеси, като пръст, стъблени части, пъпки, наядени и изсъхнали цветчета и др. Според изискванията на купувача някои съцветия след изсушаването се стриват през решето или се изчукват, за да опада цветът, например на бъза, на морския пелин, на равнеца и др., като останалите части на съцветията се изхвърлят. Липовият цвят и лайката се изчистват от прашеца, който се отделя при сушенето. Цветовете се опаковат в шперплатови сандъци, бали или книжни торби и се пазят в сухи, сенчести и проветриви помещения.
(Sambucus ebulus L.), чиито тичинки са с червени прашници.
Обраните цветове предварително се почистват и се сушат обикновено при 35—40°С, след което се преглеждат и отново се почистват от различни примеси, като пръст, стъблени части, пъпки, наядени и изсъхнали цветчета и др. Според изискванията на купувача някои съцветия след изсушаването се стриват през решето или се изчукват, за да опада цветът, например на бъза, на морския пелин, на равнеца и др., като останалите части на съцветията се изхвърлят. Липовият цвят и лайката се изчистват от прашеца, който се отделя при сушенето. Цветовете се опаковат в шперплатови сандъци, бали или книжни торби и се пазят в сухи, сенчести и проветриви помещения.
БРАКУВАНЕ НА ЛЕКАРСТВЕНИТЕ РАСТЕНИЯ
Лекарствените растения се бракуват при следните случаи:
1. При трайна миризма на плесен и гнило, която не изчезва след проветряване.
2. При издаване на миризма, несвойствена за даден вид билка.
3. Когато билката не издава миризмата, характерна за нея.
4. При примес от други растения, които затрудняват или правят невъзможно използуването на билката.
5. При примес на разни предмети — камъчета, желязо, хартия и др.
Когато в билките се открият складови вредители, взема се средна проба и се определя по 3-бална скала степента на увреждането, която зависи от вида на вредителя. Растенията от пробата се пресяват през сито с размери на отворите 0,5 мм. В получената отсявка с ръчна лупа се изброяват акарите. Увреждане I степен се смята, когато в средната проба са преброени до 20 акара; II степен— повече от 20 акара, които се движат свободно по повърхността, без да образуват плътна маса; III степен — когато акарите образуват компактни маси и от това движението им е затруднено.
При по-едри складови вредители — ягодов молец (Tinea pelloinella L.) и неговите ларви, житен червей (Sidotrepa paniceae L.) и др. билките не се пресяват, а вредителите се събират с ръка I степен увреждане се смята, когато в средната Проба има до 5 броя насекоми или ларвите им; II степен — от 6 до 10, III степен — повече от 10.
Когато се констатира такова заразяване, цялата заразена растителна маса се пресява през сито с размери на отворите 0,5 мм за акарите и 3 мм за останалите неприятели, след което се подлага на дезинсекция.
След дезинсекцията билките могат да се използват или не в зависимост от степента на тяхното увреждане. При I степен увреждане билките могат да се употребяват според предназначението си, при II степен се използват само в производството за приготвяне на препарати, при III степен увреждане — единствено за извличане на някои действащи вещества от тях в химико-фармацевтичната промишленост. Когато няма такова производство, те се унищожават. Забележка. Количеството на средната проба от нападнатите билки се определя отделно за всеки вид по специални таблици.
1. При трайна миризма на плесен и гнило, която не изчезва след проветряване.
2. При издаване на миризма, несвойствена за даден вид билка.
3. Когато билката не издава миризмата, характерна за нея.
4. При примес от други растения, които затрудняват или правят невъзможно използуването на билката.
5. При примес на разни предмети — камъчета, желязо, хартия и др.
Когато в билките се открият складови вредители, взема се средна проба и се определя по 3-бална скала степента на увреждането, която зависи от вида на вредителя. Растенията от пробата се пресяват през сито с размери на отворите 0,5 мм. В получената отсявка с ръчна лупа се изброяват акарите. Увреждане I степен се смята, когато в средната проба са преброени до 20 акара; II степен— повече от 20 акара, които се движат свободно по повърхността, без да образуват плътна маса; III степен — когато акарите образуват компактни маси и от това движението им е затруднено.
При по-едри складови вредители — ягодов молец (Tinea pelloinella L.) и неговите ларви, житен червей (Sidotrepa paniceae L.) и др. билките не се пресяват, а вредителите се събират с ръка I степен увреждане се смята, когато в средната Проба има до 5 броя насекоми или ларвите им; II степен — от 6 до 10, III степен — повече от 10.
Когато се констатира такова заразяване, цялата заразена растителна маса се пресява през сито с размери на отворите 0,5 мм за акарите и 3 мм за останалите неприятели, след което се подлага на дезинсекция.
След дезинсекцията билките могат да се използват или не в зависимост от степента на тяхното увреждане. При I степен увреждане билките могат да се употребяват според предназначението си, при II степен се използват само в производството за приготвяне на препарати, при III степен увреждане — единствено за извличане на някои действащи вещества от тях в химико-фармацевтичната промишленост. Когато няма такова производство, те се унищожават. Забележка. Количеството на средната проба от нападнатите билки се определя отделно за всеки вид по специални таблици.
Как се разпространяват заразните болести при пчелите?
Заразни са тези заболявания, които имат специфичен причинител, могат да се предават от един индивид на друг, от болно на здраво пчелно семейство и от болен на здрав пчелин.
Причинителите на заразните болести попадат в кошера по най-различни пътища -механично, чрез въздуха, храната, водата.
От заразните болести по пчелите с малки изключение почти не боледуват други животински видове, затова първоизточник на инфекцията е болното пчелно семейство и контактният с него инвентар.
Десетки хиляди пчели в пчелното семейство се намират постоянно в най-тесен контакт в едно много тясно пространство. Дори и храната им, за да стигне до местопредназначението си, се предава от уста в уста от много индивиди. Това заедно с температурата и влажността на въздуха в кошера е идеална среда за развитие на най-различни микроорганизми - включително и на тези, които предизвикват заболявания по пчелите. Логично е да се допусне, че един патогенен агент при тези условия много лесно ще се размножи и разпространи в цялото пчелно семейство. Затова природата се е погрижила с учудваща прецизност да осигури пчелите и с много средства за защита - хитинов покрив на тялото, жило, антибактериални вещества в телесната тъкан (лизоцим), антибиотични вещества в храната и т.н. Тези средства обаче не винаги са достатъчни да предпазят пчелната колония. Затова и пчелите имат много неприятели и вредители, боледуват от заразни и незаразни болести.
Вътре в пчелното семейство заразната болест се разпространява от самите пчели чрез тесен контакт между индивидите, чистене на гнездото и чрез хранене на ларвите.
За разпространение на инфекцията в други пчелни семейства в пчелина най-голям дял има пчеларят. Посредством инструментите, с които работи, или директно - чрез замърсяване на ръцете си, той може да пренесе инфекциозния агент и в здравите семейства. Разпространението на болестта е още по-сигурно, когато от едно семейство на друго се предават пити с пчели, пило, храна или се извършват други дейности, свързани с изравняване на семействата, подсилване на слаби, създаване на отводки. Дори само разместването на мястото на кошерите в пчелина, когато има болни, може да бъде причина за разпространението на болестта в здравите семейства. В тези случаи винаги има налитане на пчели от едни семейства в други.
Причинителите на заразните болести попадат в кошера по най-различни пътища -механично, чрез въздуха, храната, водата.
От заразните болести по пчелите с малки изключение почти не боледуват други животински видове, затова първоизточник на инфекцията е болното пчелно семейство и контактният с него инвентар.
Десетки хиляди пчели в пчелното семейство се намират постоянно в най-тесен контакт в едно много тясно пространство. Дори и храната им, за да стигне до местопредназначението си, се предава от уста в уста от много индивиди. Това заедно с температурата и влажността на въздуха в кошера е идеална среда за развитие на най-различни микроорганизми - включително и на тези, които предизвикват заболявания по пчелите. Логично е да се допусне, че един патогенен агент при тези условия много лесно ще се размножи и разпространи в цялото пчелно семейство. Затова природата се е погрижила с учудваща прецизност да осигури пчелите и с много средства за защита - хитинов покрив на тялото, жило, антибактериални вещества в телесната тъкан (лизоцим), антибиотични вещества в храната и т.н. Тези средства обаче не винаги са достатъчни да предпазят пчелната колония. Затова и пчелите имат много неприятели и вредители, боледуват от заразни и незаразни болести.
Вътре в пчелното семейство заразната болест се разпространява от самите пчели чрез тесен контакт между индивидите, чистене на гнездото и чрез хранене на ларвите.
За разпространение на инфекцията в други пчелни семейства в пчелина най-голям дял има пчеларят. Посредством инструментите, с които работи, или директно - чрез замърсяване на ръцете си, той може да пренесе инфекциозния агент и в здравите семейства. Разпространението на болестта е още по-сигурно, когато от едно семейство на друго се предават пити с пчели, пило, храна или се извършват други дейности, свързани с изравняване на семействата, подсилване на слаби, създаване на отводки. Дори само разместването на мястото на кошерите в пчелина, когато има болни, може да бъде причина за разпространението на болестта в здравите семейства. В тези случаи винаги има налитане на пчели от едни семейства в други.
Недостиг на сол и йод при говедата
Как се отразява на организма недостигът на готварска сол?
При недостиг на готварска сол животните проявяват извратен апетит, използуват за храна нечиста постеля, пият урина, с охота ближат ръцете и дрехите на гледачите, стените, яслите и други предмети. В тежките случаи настъпват мускулни смущения, а при бременните животни - аборти.
За предпазване от това заболяване е необходимо на животните да се осигури редовно на всеки 100 кг маса по 5 г готварска сол.
Какви признаци се наблюдават при говедата при недостиг на йод?
При дойните крави намалява месодобивът, бременните крави раждат хилави телета, които са предразположени към заболявания на стомаха, червата и на белия дроб, имат слаби крайници и страдат от задух. С предпазна цел йодът се дава под формата на йодирана сол. Към 1 кг натриев хлорид се прибавя 0,005 г калиев йодид. Или дневно на говедо се дава по 21 мг калиев йодид. Трябва да се знае, че при свръхдозиране на йода се наблюдават признаци на отравяне –възпаление на горните дихателни пътища и кожни изриви.
При недостиг на готварска сол животните проявяват извратен апетит, използуват за храна нечиста постеля, пият урина, с охота ближат ръцете и дрехите на гледачите, стените, яслите и други предмети. В тежките случаи настъпват мускулни смущения, а при бременните животни - аборти.
За предпазване от това заболяване е необходимо на животните да се осигури редовно на всеки 100 кг маса по 5 г готварска сол.
Какви признаци се наблюдават при говедата при недостиг на йод?
При дойните крави намалява месодобивът, бременните крави раждат хилави телета, които са предразположени към заболявания на стомаха, червата и на белия дроб, имат слаби крайници и страдат от задух. С предпазна цел йодът се дава под формата на йодирана сол. Към 1 кг натриев хлорид се прибавя 0,005 г калиев йодид. Или дневно на говедо се дава по 21 мг калиев йодид. Трябва да се знае, че при свръхдозиране на йода се наблюдават признаци на отравяне –възпаление на горните дихателни пътища и кожни изриви.
За нашият полу събрат и за съвременния канибализъм
Прасетата са много интелигентни същества и се учат лесно. Учените твърдят, че това е най-умното животно. Освен, че ние хората се обиждаме на прасе, свиня, нерез и т.н.т, всеизвестно е, че човека и прасето имат много общи неща. Отдавна е известен факта, че човекът и прасето генетично са доста близки. Свидетелства за това са прилаганите на днешно време трансплатнации на свински бъбреци, черен дроб и сърдечни клапи на човек. Да припомня, че двама от най-тежко обгорелите миньори при взрива в рудник “Ораново” през март миналата година са спасени след 20 операции с присаждане на човешка и свинска кожа.Човешко ухо беше присадено на гърба на прасе, докато порасне достатъчно за присаждане. Не напразно наричат прасето „хоризонтален човек“! Прасетата имат превъзходно обоняние и работят като търсачи на трюфели или граничари. Някои хора дори ги отглеждат в къщите си като домашни любимци – Мини прасето е умно и чистоплътно. Наскоро една приятелка ме изненада като каза, че би си взела да отглежда като домашен любимец едно такова мини прасенце.
В страните в които все още не са въведени изискванията на ЕС за условията, в които трябва да се отглежда това интелигентно животно, картината е тъжна. Прасетата се угояват в нещо като метална кутия, в която не могат да се обръщат или да се изправят, за да не хабят излишна енергия. Може би сте останали с предразсъдъка, че прасето е мръсно животно, но това не е така. Прасето е чисто животно, но обстоятелствата в които хората го поставят го правят да изглежда мръсно. В фермите те лежат върху метална решетка, за да могат фекалиите им да се отмиват от течаща вода и макар че са социални животни, нямат контакт с другите прасета. Единственото им занимание е храненето, което става от хранилка, до която могат да достигнат, без да се движат много. Щом прасето е генетично близко до нас хората, освен това е и много интелигентно не се ли замисляме, че консумирането на свинско е близко до канибализма? А канибализма впрочем оправдан ли е?
В страните в които все още не са въведени изискванията на ЕС за условията, в които трябва да се отглежда това интелигентно животно, картината е тъжна. Прасетата се угояват в нещо като метална кутия, в която не могат да се обръщат или да се изправят, за да не хабят излишна енергия. Може би сте останали с предразсъдъка, че прасето е мръсно животно, но това не е така. Прасето е чисто животно, но обстоятелствата в които хората го поставят го правят да изглежда мръсно. В фермите те лежат върху метална решетка, за да могат фекалиите им да се отмиват от течаща вода и макар че са социални животни, нямат контакт с другите прасета. Единственото им занимание е храненето, което става от хранилка, до която могат да достигнат, без да се движат много. Щом прасето е генетично близко до нас хората, освен това е и много интелигентно не се ли замисляме, че консумирането на свинско е близко до канибализма? А канибализма впрочем оправдан ли е?
Да проверяваме ли степента на опаразитяване
В пчеларската практика, едва ли не като единствен критерий за ефективността на противовароатозните средства, се използва количеството паднали акари. Щом дъното на кошера е почервеняло от акари, значи лекарството е отлично. Но пчелите не се освобождават от акара напълно. Затова по-важно е да знаем не колко акари са паднали, а колко са останали в гнездото. Освен това, многото паднали акари при есенна обработка означават, че семейството се е развивало при висока степен на опаразитяване, пчелите са по-малко, с по-ниско качество и зимуването им може да се окаже проблематично.
Да се определи количеството на акарите в пчелното семейство е лесно. Задачата е по силите на всеки пчелар. Цялата лаборатория е представена на снимката.
Акарите са разпределени неравномерно в гнездото. Затова с помощта на голяма пинсета се вземат 50-100 пчели от всички междурамия и се поставят в половин литров буркан, в който има 250 мл студена вода. Добавя се щипка прах за пране за по-лесно отделяне на акарите от пчелите. След това водата в буркана се загрява до 48-50° във водна баня върху електрически котлон. Бурканът се затваря и интензивно се стръсква, за да се отделят надеждно акарите от пчелите.
Пчелите се изваждат една по една, като се внимава по тях да не полепват акари, и се преброяват. Преброяват се и намиращите се в буркана акари. Броят на акарите се дели на броя на пчелите и се умножава по 100. Полученият резултат е степента на опаразитяване в проценти.
Да се определи количеството на акарите в пчелното семейство е лесно. Задачата е по силите на всеки пчелар. Цялата лаборатория е представена на снимката.
Акарите са разпределени неравномерно в гнездото. Затова с помощта на голяма пинсета се вземат 50-100 пчели от всички междурамия и се поставят в половин литров буркан, в който има 250 мл студена вода. Добавя се щипка прах за пране за по-лесно отделяне на акарите от пчелите. След това водата в буркана се загрява до 48-50° във водна баня върху електрически котлон. Бурканът се затваря и интензивно се стръсква, за да се отделят надеждно акарите от пчелите.
Пчелите се изваждат една по една, като се внимава по тях да не полепват акари, и се преброяват. Преброяват се и намиращите се в буркана акари. Броят на акарите се дели на броя на пчелите и се умножава по 100. Полученият резултат е степента на опаразитяване в проценти.
Лечебни свойства и приложение при човека на пчелния прашец
Прашецът е източник на редица незаменими аминокиселини за човека, витамини и минерални вещества.
Ежедневното приемане от човека на 100 грама пчелен прашец обезпечава дневните нужди на организма от: метионин, треонин, валин (20-30%), левцин, фенилаланин, лизин, изолевцин и триптофан – 11-14% (при 26%-но съдържание на белтъчини и 80%-ова усвоимост на прашеца); витамини – В1, В2, В5 – 60-80%; В6 и Н – 40%; В3-20%; С- 10%; калии, мед, магнезии, кобалт – 100%; манган – 70%; калции – 40%; желязо – 20% (при пълно усвояване на приетото количество).
Според последните клинични проучвания при хора пчелният прашец е имал много добър ефект при мъже с увеличение и възпаление на простатата, както и при болни от бъбречни и пикочнополови заболявания.
За лечебни цели редица специалисти препоръчват пчелният прашец да се консумира най-добре смесен с мед като дозата варира от 0,25 до 15 грама. При възможност от алергия или при първоначаен прием и неизвестност по отношение на индивидуалната поносимост към прашеца особено при деца до 10 г. възраст, приемът на пчелен прашец трябва да е внимателен като се започва с по-малки количества. Препоръчително е състоянието на пациента по време на терапията да се следи от лекар.
Ежедневното приемане от човека на 100 грама пчелен прашец обезпечава дневните нужди на организма от: метионин, треонин, валин (20-30%), левцин, фенилаланин, лизин, изолевцин и триптофан – 11-14% (при 26%-но съдържание на белтъчини и 80%-ова усвоимост на прашеца); витамини – В1, В2, В5 – 60-80%; В6 и Н – 40%; В3-20%; С- 10%; калии, мед, магнезии, кобалт – 100%; манган – 70%; калции – 40%; желязо – 20% (при пълно усвояване на приетото количество).
Според последните клинични проучвания при хора пчелният прашец е имал много добър ефект при мъже с увеличение и възпаление на простатата, както и при болни от бъбречни и пикочнополови заболявания.
За лечебни цели редица специалисти препоръчват пчелният прашец да се консумира най-добре смесен с мед като дозата варира от 0,25 до 15 грама. При възможност от алергия или при първоначаен прием и неизвестност по отношение на индивидуалната поносимост към прашеца особено при деца до 10 г. възраст, приемът на пчелен прашец трябва да е внимателен като се започва с по-малки количества. Препоръчително е състоянието на пациента по време на терапията да се следи от лекар.
Лечебни свойства на пчелния прашец
Според ботаническия произход пчелният прашец бива:
Монофлорен прашец – събран от пчелите предимно от един вид растения. При този прашец се изисква не по-малко от 80% от прашеца да е от един ботанически вид растения. Ботаническият състав на прашеца се определя в специализирана лаборатория с въжмостности за извършване на поленов анализ.
Полифлорен – събран от пчелите от различни по ботанически произход растения.
Според технологията на получаване пчелният прашец се подразделя на:
Свеж (неизсушен), прашец. Основната причина за бързата загуба на качеството и безопасността (разваляне, плесенясване) при събрания пчелен прашец е влагата, която се съдържа или може допълнително да проникне в този продукт особено ако той се оставя в отворени опаковки. В такъв случай се развиват микроорганизми и то предимно плесените, някои от които могат да отделят токсини, опасни за човешкото здраве. веднага след получаването му от пчеларя посредством прашецоуловителя прашецът съдържа средно от 20 до 30 % влага и е много нетраен. Поради тази причина, веднага след получаването от пчеларя ежедневно свежият прашец следва да се почиства от прашинковите гранули, от попадналите чужди механични примеси (остатъци от восък, пчели или др. замърсители), и да се опакова плътно в неизползвани преди това полиетиленови опаковки, разрешени за използване в хранителновкусовата промишленост. За да е траен и да може допълнително да се подложи на удалжаващото периода на съхранение изсушаване, така опакованият прашец е необходимо да се съхранява във фризер при (–) 12 до (-) 18 С. Несъхраняваният във фризер свеж прашец ако не се изсуши до няколко дни бързо загубва качествата си, а може при развитие на микроорганизми и да е токсичен за консуматора.
Монофлорен прашец – събран от пчелите предимно от един вид растения. При този прашец се изисква не по-малко от 80% от прашеца да е от един ботанически вид растения. Ботаническият състав на прашеца се определя в специализирана лаборатория с въжмостности за извършване на поленов анализ.
Полифлорен – събран от пчелите от различни по ботанически произход растения.
Според технологията на получаване пчелният прашец се подразделя на:
Свеж (неизсушен), прашец. Основната причина за бързата загуба на качеството и безопасността (разваляне, плесенясване) при събрания пчелен прашец е влагата, която се съдържа или може допълнително да проникне в този продукт особено ако той се оставя в отворени опаковки. В такъв случай се развиват микроорганизми и то предимно плесените, някои от които могат да отделят токсини, опасни за човешкото здраве. веднага след получаването му от пчеларя посредством прашецоуловителя прашецът съдържа средно от 20 до 30 % влага и е много нетраен. Поради тази причина, веднага след получаването от пчеларя ежедневно свежият прашец следва да се почиства от прашинковите гранули, от попадналите чужди механични примеси (остатъци от восък, пчели или др. замърсители), и да се опакова плътно в неизползвани преди това полиетиленови опаковки, разрешени за използване в хранителновкусовата промишленост. За да е траен и да може допълнително да се подложи на удалжаващото периода на съхранение изсушаване, така опакованият прашец е необходимо да се съхранява във фризер при (–) 12 до (-) 18 С. Несъхраняваният във фризер свеж прашец ако не се изсуши до няколко дни бързо загубва качествата си, а може при развитие на микроорганизми и да е токсичен за консуматора.
Лечебни свойства и приложение на прополиса
Лечебни свойства и приложение на прополиса
Прополиса притежава:
Антибактериални, антивирусни, антигъбични свойства;
Имуностимулиращ и антивъзпалителен ефект
Антикарценогенен (противораков) ефект
Локалноанастетичен ефект
Протективен по отношение на черния дроб ефект
Дори има и антирадиационен ефект.
Външно приложение
Прополисова паста – приготвя се в 50%-ова или по-ниска вазелинова концентрация. Прополиса се почиства от видими замърсявания, стрива се на ситно с неголямо количество подгрят до 40-45С вазелин. След това се добавя останалото количество вазелин до получаване на нужната концентрация и се разбърква до еднородна маса. Цялото количество се загрява до 40-45С и се филтрира през двойна марля.
Прополисова мас – в чист съд се загрява до кипене вазелин, след което се прибавя необходимото количество стрит прополис за получаване на 10, 15 или 20 %-на концентрация. Сместта се нагрява за 8-10 минути като от време на време се размесва.. Приготвената смес се филтрира през чиста марля.
Прополизат ( мас, която се приготвя от 10 или 20%-ен спиртен извлек на прополис). За приготвянето й съответното количество прополис се нарязва на малки късчета, които се поставят в стъклена банка и се заливат със спирт, така че да се получи 1 литър спирт на 100 или 200 грама прополис. Сместта се затваря плътно и се оставя на тъмно при стайна температура за 2-3 дни, след което за употреба се взема повърхностния слой. Спиртната настройка може да се съхранява неограничено време.
Прополисово мляко – Взема се прясно мляко, което се кипва в емайлирана тенджера и се прибавя прополис – 50 или 100 грама стрит прополис на 1 литър мляко. Съдържанието на тенджерата се размесва с помощта на дървена лъжица. След превръщането на прополиса в гъста маса млякото в съда се бърка на слаб огън в продължение на 10 минути. След това може да се филтрува през един слой марля в стъклена или емайлорана посуда.При престояването на така приготвената смес на нейната повърхност се образува слой восък, който се отстранява. След изстиване млякото е готово за употреба.
Прополиса притежава:
Антибактериални, антивирусни, антигъбични свойства;
Имуностимулиращ и антивъзпалителен ефект
Антикарценогенен (противораков) ефект
Локалноанастетичен ефект
Протективен по отношение на черния дроб ефект
Дори има и антирадиационен ефект.
Външно приложение
Прополисова паста – приготвя се в 50%-ова или по-ниска вазелинова концентрация. Прополиса се почиства от видими замърсявания, стрива се на ситно с неголямо количество подгрят до 40-45С вазелин. След това се добавя останалото количество вазелин до получаване на нужната концентрация и се разбърква до еднородна маса. Цялото количество се загрява до 40-45С и се филтрира през двойна марля.
Прополисова мас – в чист съд се загрява до кипене вазелин, след което се прибавя необходимото количество стрит прополис за получаване на 10, 15 или 20 %-на концентрация. Сместта се нагрява за 8-10 минути като от време на време се размесва.. Приготвената смес се филтрира през чиста марля.
Прополизат ( мас, която се приготвя от 10 или 20%-ен спиртен извлек на прополис). За приготвянето й съответното количество прополис се нарязва на малки късчета, които се поставят в стъклена банка и се заливат със спирт, така че да се получи 1 литър спирт на 100 или 200 грама прополис. Сместта се затваря плътно и се оставя на тъмно при стайна температура за 2-3 дни, след което за употреба се взема повърхностния слой. Спиртната настройка може да се съхранява неограничено време.
Прополисово мляко – Взема се прясно мляко, което се кипва в емайлирана тенджера и се прибавя прополис – 50 или 100 грама стрит прополис на 1 литър мляко. Съдържанието на тенджерата се размесва с помощта на дървена лъжица. След превръщането на прополиса в гъста маса млякото в съда се бърка на слаб огън в продължение на 10 минути. След това може да се филтрува през един слой марля в стъклена или емайлорана посуда.При престояването на така приготвената смес на нейната повърхност се образува слой восък, който се отстранява. След изстиване млякото е готово за употреба.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
